Ужас

— Колко по-рано? — попита капитан Фицджеймс.

— Не по-късно от средата на април — рече колебливо Гудсър.

Мъжете се спогледаха през тютюневия дим и студения въздух. Това беше след по-малко от два месеца.

— Може и по-рано — каза лекарят, като гласът му прозвуча едновременно твърдо и колебливо на Крозиър, — ако условията продължат да се влошават.

— Че могат ли повече да се влошат? — попита втори лейтенант Ходжсън.

Младият човек явно възнамеряваше да се пошегува, за да разреди напрежението, но беше възнаграден с мрачни и сърдити погледи.

Крозиър не искаше военният съвет да завърши на такъв тон. Офицерите, младшите офицери, подофицерите и цивилните около масата бяха обсъдили всички възможности и се бяха убедили, както бе очаквал и Крозиър, че всички те са безрадостни, но той не искаше командният състав на корабите му да падне духом още повече.

— Между другото — каза той — капитан Фицджеймс реши следващата неделя да проведе богослужение на „Еребус“ — той ще прочете специална проповед, която бих искал да чуя, макар да знам от достоверен източник, че тя няма да е от „Книгата на Левиатан“ — и си помислих, че тъй като екипажите на двата кораба скоро ще се слеят, трябва в този ден да дадем на хората нормални порции грог и обяд.

Мъжете се усмихнаха и започнаха да пускат шеги. Никой от тях не беше очаквал, че след съвещанието капитанът ще съобщи някакви добри новини на своите подчинени.

Фицджеймс леко повдигна вежди. Той, естествено, за пръв път чуваше за своята „специална проповед“ и за богослужението, което трябваше да се проведе след пет дни, но Крозиър предположи, че на отслабналия капитан ще му се отрази добре за разнообразие да се заеме с нещо и да стане център на вниманието. Фицджеймс кимна едва забележимо.

— Много добре, господа — каза Крозиър с малко по-официален тон. — Обмяната на мнения и информация се оказа много полезна. Двамата с капитан Фицджеймс ще обсъдим въпроса и сигурно отново ще поговорим с някои от вас насаме, преди да вземем окончателно решение за по-нататъшните ни действия. Всички офицери от „Еребус“ могат да се върнат на кораба си, преди да залезе слънцето. На добър път, господа. Ще се видим в неделя.

Мъжете напуснаха каюткомпанията. Фицджеймс се приближи до Крозиър, наведе се към него и прошепна:

— Може би ще ви помоля да взема от вас назаем тази „Книга на Левиатан“, Франсис — след което последва хората си към трапа, където с усилие обличаха замръзналите си дрехи.

Офицерите от „Ужас“ се върнаха към изпълняването на задълженията си. Няколко минути капитанът седя в стола си начело на масата, размишлявайки върху обсъжданите теми. Огънят на жаждата за оцеляване гореше в болящите го гърди по-силно от всякога.

— Капитане?

Крозиър вдигна глава. Това беше възрастният стюард от „Еребус“ Бриджънс, който бе помагал при сервирането заради болестта на двамата капитански стюарди. Той помагаше на Гибсън да събере калаените чинии и чаши.

— О, можете да си вървите, Бриджънс — каза Крозиър. — Тръгвайте с останалите. Гибсън ще се погрижи за всичко. Не бихме искали да се връщате сам на „Еребус“.

— Да, сър — каза възрастният стюард. — Но се чудех дали мога да поговоря с вас, капитане.

Крозиър кимна. Той не предложи на стюарда да седне. Винаги се беше чувствал неловко около възрастния мъж, който бе твърде стар за Изследователската служба. Ако три години по-рано Крозиър беше взимал решенията, Бриджънс никога нямаше да бъде включен в списъка на личния състав — и със сигурност нямаше да бъде записан с възраст двайсет и шест години, за да заблуди комисията, — но на сър Джон му се беше сторило забавно да има на борда си стюард, който е по-стар дори от него, и така си остана.

— Не можах да не слушам, капитан Крозиър, как обсъждахте трите възможни варианта за действие: да останем на корабите с надеждата, че ледовете ще се стопят, да се отправим на юг към река Грейт Фиш или да прекосим леда до Бутия. Ако капитанът няма нищо против, бих искал да предложа четвърта възможност.

Капитанът имаше нещо против. Дори ирландски егалитарист като Франсис Крозиър не можеше да не настръхне леко при мисълта, че стюардът на младшите офицери възнамерява да му дава съвети по въпроси на живот и смърт. Но той каза:

— Говорете.

Стюардът отиде до рафтовете с книги, разположени на кърмовата преграда, извади два големи тома, отнесе ги до масата и ги остави върху нея.

— Знам, че ви е известно, капитане, че през 1829 година сър Джон Рос и неговият племенник Джеймс плаваха с кораба „Виктъри“ покрай източното крайбрежие на Бутия Феликс — полуостровът, който бе открит от тях и сега носи името Бутия.

— Това ми е много добре известно, господин Бриджънс — отвърна хладно Крозиър. — Познавам много добре сър Джон и племенника му сър Джеймс.

След петте години, прекарани в ледовете на Антарктида с Джеймс Кларк Рос, помисли си Крозиър, тези думи дори омаловажават степента на познанството им.