Ужас

— Всъщност някои мъже може би ще имат достатъчно сила, за да теглят по леда шейните и лодките с надеждата да се спасят или да се доберат до цивилизования свят, но ще им се наложи да оставят повечето на кораба да умрат от глад.

— Силните могат да потърсят помощ и да докарат спасителни екипи на корабите — каза лейтенант Левеконт.

Тогава заговори ледовият лоцман Томас Бланки.

— Всеки, който поеме на юг — за да се опита примерно да изтегли по леда нашите лодки до устието на река Грейт Фиш, а след това да премине осемстотин и петдесет мили срещу течението до Голямото робско езеро, където има аванпост, — ще стигне дотам в най-добрия случай едва през късната есен или зимата и ще успее да се върне с наземен спасителен екип едва през късното лято на 1849 година. Дотогава всички, останали на кораба, ще умрат от скорбут и глад.

— Можем да натоварим шейните и всички да потеглим на изток към Бафиново море — каза първият помощник Девьо. — Там може да има китоловни кораби. Или дори спасителни кораби и отряди с шейни, които да ни търсят.

— Тъй вярно — каза Бланки. — Това е едната възможност. Но ще се наложи да теглим шейните стотици мили по откритото замръзнало море, с всичките тороси и вероятно водни канали. Или да се движим по брега — което означава да изминем повече от хиляда и двеста мили. А след това ще трябва да прекосим целия полуостров Бутия, с всичките му планини и други препятствия, за да стигнем до източното крайбрежие, където може би се намират китоловните кораби. Едно нещо е сигурно — ако ледът не се разтопи тук, няма да се разтопи и ако тръгнем на североизток към Бафиново море.

— Товарът ще е много по-малко, ако вземем само шейни с провизии и палатки, когато се отправим на североизток към Бутия — каза лейтенант Ходжсън. — Една лодка тежи най-малко шестстотин фунта.

— По-скоро осемстотин — каза тихо капитан Крозиър. — Без товара.

— Прибавете към това повече от шестстотин фунта за шейната, върху която ще бъде натоварена лодката — каза Томас Бланки, — и се получава, че всяка група ще трябва да тегли товар с тегло между хиляда и четиристотин и хиляда и петстотин фунта — и това е само теглото на лодката и шейната, без да се смятат храната, палатките, оръжията, дрехите и всички останали неща, които трябва да вземем с нас. Никой досега не е преодолявал разстояние от над хиляда мили, теглейки такъв товар — а голяма част от пътя ни ще минава по морския лед, ако се отправим към Бафиново море.

— Но шейна с плъзгачи по леда и възможно плаване с лодка — особено ако потеглим през март или април, преди ледът да стане полутечен и лепкав — ще е много по-лесно, отколкото тегленето на натоварени шейни по брега или през лятната киша — каза лейтенант Левеконт.

— Предлагам да изоставим лодките и да се отправим към Бафиново море само с шейни и най-необходимите припаси — каза Чарлс Девьо. — Ако достигнем източното крайбрежие на остров Съмърсет преди края на китоловния сезон, сигурно ще бъдем прибрани от някой китоловен кораб. И съм готов да се обзаложа, че там ще се окажат спасителни кораби и отряди с шейни, които ни търсят.

— Ако изоставим лодките — каза ледовият лоцман Бланки, — първото място с открита вода ще се окаже непреодолимо препятствие. Ще си умрем там, на леда.

— А защо смятате, че спасителите ще бъдат на източното крайбрежие на остров Съмърсет и полуостров Бутия? — попита лейтенант Литъл. — Ако ни търсят, няма ли да следват нашия курс през протока Ланкастър към островите Девън, Бичи и Корнуолис? Те знаят какви заповеди е получил сър Джон. Ще предположат, че сме минали през протока Ланкастър, тъй като той е проходим през повечето лета. Нямаме никакъв шанс да успеем да стигнем чак толкова на север.

— Възможно е през тази година ледът в протока Ланкастър да е също толкова упорит, какъвто е и тук — каза ледовият лоцман Рийд. — Това ще задържи спасителните отряди на юг, край източните брегове на Съмърсет и Бутия.

— Може би ще намерят посланията, които оставихме в пирамидите на Бичи, ако успеят да преминат — каза сержант Тоузър. — И ще изпратят отряди с шейни или кораби на юг, по пътя, по който минахме и ние.

Настъпи гробно мълчание.

— На Бичи не бяха оставени никакви послания — каза накрая капитан Фицджеймс.

В смутената тишина, последвала думите му, Франсис Роудън Мойра Крозиър усети странен, горещ, чист пламък в гърдите си. Усещането приличаше до голяма степен на първата глътка уиски след продължително въздържание, но същевременно беше напълно различно.

Крозиър искаше да живее. Това беше всичко. Беше изпълнен с решителност да продължи да живее. На всяка цена щеше да оцелее въпреки всички враждебни обстоятелства и богове, повеляващи, че не може и няма да го направи. Този огън гореше в гърдите му дори в мъчителните, болезнени часове и дни, последвали измъкването му от маларийно-изтрезвителната схватка със смъртта в началото на януари. И с всеки изминал ден пламъкът се разгоряваше все по-силно.