Ужас

Франсис Крозиър разбираше неосъществимостта на обсъжданите планове може би най-добре от всички, които днес седяха около дългата маса в каюткомпанията. Беше безумие да се отправят на юг през леда към реката Грейт Фиш. Беше безумие да се отправят към остров Съмърсет, надявайки се да преодолеят хиляда и двеста мили крайбрежен лед с тороси и открити канали, и непознат полуостров. Беше безумие да си мислят, че ледът ще се разпука през лятото и ще позволи на „Ужас“ — с двата екипажа на борда и без провизии — да се измъкне от безнадеждния капан, в който ги беше отвел сър Джон.

Въпреки това Франсис Крозиър беше изпълнен с решимост да живее. Пламъкът гореше в гърдите му като силно ирландско уиски.

— Отказахме ли се от идеята да отплаваме оттук? — попита Робърт Синклер.

Джеймс Рийд, ледовият лоцман на „Еребус“, отговори:

— Ще трябва да преплаваме почти триста мили на север по безименния канал и протока, открит от сър Джон, след това да преминем през протоците Бароу и Ланкастър, после да обърнем на юг и да преминем през Бафиново море, преди ледът отново да се натрупа около нас. Докато се придвижвахме на юг, ние си пробивахме път през леда с помощта на парния двигател и бронираните плочи. Дори сега ледът да се разтопи до такова състояние, в каквото се намираше преди две години, ще ни бъде много трудно да изминем това разстояние под платна. И с отслабен дървен корпус.

— Може ледът да е много по-малко, отколкото през 1846 година — каза Синклер.

— Може от задника ми да изхвръкнат ангелчета — каза Томас Бланки.

Никой от офицерите не направи забележка на ледовия лоцман заради липсващия му крак.

— Има още един вариант… как да отплаваме оттук, имам предвид — каза лейтенант Едуард Литъл.

Погледите на всички присъстващи се обърнаха към него. Много от мъжете бяха успели да спестят по няколко дажби тютюн, добавяйки към тях отвратителни примеси, и сега половин дузина лули димяха около масата. Димът направи сумрачната каюткомпания, слабо осветена от маслените лампи, още по-тъмна.

— Миналата година лейтенант Гор си мислеше, че е забелязал суша на юг от Земята на Крал Уилям — продължи Литъл. — Ако е бил прав, това трябва да е полуостров Аделаида — позната територия, — където често остава канал с незамръзнала вода между крайбрежния и паковия лед. Ако през лятото се отвори достатъчно голямо пространство, което да позволи на „Ужас“ да отплава на юг — малко повече от сто мили може би вместо тристате, които ще се наложи да преодолеем, ако се връщаме обратно през протока Ланкастър, — ние бихме могли да използваме каналите покрай брега на запад, докато не достигнем Беринговия проток. А след него започва изследвана територия.

— Северозападният морски път — каза трети лейтенант Джон Ървинг. Думите му прозвучаха като печално заклинание.

— Но дали до края на лятото ще ни останат достатъчно здрави хора, които да управляват кораба? — попита доктор Гудсър с много тих глас. — До месец май скорбутът може да ни порази всичките. И с какво ще се храним през седмиците или месеците на нашето пътуване на запад?

— На запад сигурно ще има повече дивеч — каза сержант Тоузър. — Мускусни бикове. Онези големи елени. Моржове. Бели лисици. Може би ще се храним като паши още преди да сме стигнали до Аляска.

Крозиър почти очакваше, че ледовият лоцман Томас Бланки ще каже: „И мускусни бикове може да ми изхвръкнат от задника“, но понякога лекомисленият ледови лоцман като че ли потъваше в собствените си мисли.

Вместо него отговори лейтенант Литъл:

— Сержант, проблемът се крие в това, че дори животните да се завърнат като по чудо след двегодишно отсъствие, май никой не от нас не е способен да улучи каквото и да било с мускетите… с изключение на вашите хора, разбира се. Но няколкото оцелели морски пехотинци не са достатъчни за лов. Освен това се оказва, че никой от нас не е ходил на лов за нищо по-голямо от птици. Могат ли пушките да убият животните, които споменахте?

— Ако се приближим на достатъчно близко разстояние до тях — отвърна навъсено Тоузър.

Крозиър прекъсна обсъждането на тази тема.

— Преди малко доктор Гудсър отбеляза нещо важно… ако изчакаме до средата на лятото или може би дори до юни, за да видим дали паковият лед ще започне да се чупи, възможно е всички да бъдем прекалено болни или гладни, за да управляваме кораба. И със сигурност ще са ни останали твърде малко провизии, за да се отправим на поход с шейни. Трябва да имаме предвид, че пътуването по леда нагоре по река Грейт Фиш ще ни отнеме три или четири месеца, затова ако смятаме да напуснем корабите и да тръгнем по леда с надеждата да стигнем или до Голямото робско езеро, или до източния бряг на остров Съмърсет или Бутия, преди отново да настъпи зима, то очевидно сме длъжни да отпътуваме преди юни. Но колко по-рано?

Отново се възцари тежко мълчание.

— Аз бих предположил не по-късно от 1 май — каза най-накрая лейтенант Литъл.

— По-рано, бих казал — обади се доктор Гудсър. — Освен ако не намерим източници на прясно месо в най-скоро време и болестта продължи да се разпространява със сегашната си бързина.