Ужас

— Да, капитане, сигурно — отвърна Бриджънс с влудяващата си, педантична усмивка. — Но вятърът утихнал и мъжете загребали като луди, сър, и успели да настигнат китоловеца. Това бил корабът „Изабела“, капитане, същият, който сър Джон командвал през 1818 година. Сър Джон, сър Джеймс и екипажът на „Виктъри“ прекарали четири години сред ледовете на нашата ширина, капитане — продължи Бриджънс. — И изгубили само един човек — дърводелеца господин Томас, който страдал от разстройство в храносмилането и бил предразположен към болести.

— И какво искате да кажете с това? — попита отново Крозиър с равен глас. Той знаеше много добре, че откакто бе поел командването на експедицията, бяха починали повече от дванайсет души.

— На Фюри Бийч все още има лодки и провизии — каза Бриджънс. — Освен това предполагам, че всяка спасителна експедиция, изпратена да ни търси — независимо дали през миналата година или в наближаващото лято, — ще остави там още лодки и припаси. Това е първото място, на което Адмиралтейството ще се сети да остави провизии за нас и за бъдещите спасителни експедиции. Спасението на сър Джон го предопределя.

Крозиър въздъхна.

— Да не би да сте способни да предугаждате мислите на Адмиралтейството, стюард на младшите офицери Бриджънс?

— Понякога да — отвърна възрастният мъж. — Това е навик, придобит през десетилетията, сър. Когато си имаш работа с глупаци, след известно време започваш да мислиш като тях.

— Това е всичко, стюард Бриджънс — отсече Крозиър.

— Слушам, сър. Но прочетете тези два тома, капитане. Сър Джон е описал всичко — как да се оцелее сред ледовете. Как да се пребори скорбутът. Как да се намерят местните ескимоси и да се използва помощта им по време на лов. Как да се построят малки къщи от снежни блокове…

— Това е всичко, стюард!

— Слушам, сър. — Бриджънс козирува и се обърна към вратата, но преди това побутна двата тома към Крозиър.

Капитанът остана сам в леденостудената каюткомпания още десетина минути. Той се вслушваше в тропота на моряците от „Еребус“ нагоре по главния трап и по палубата над главата му. Чу викове, когато офицерите от „Ужас“ се сбогуваха с другарите си и им пожелаваха безопасно пътуване по леда. После корабът утихна, с изключение на суетенето на мъжете, които привършваха вечерята си с чаша грог. Крозиър чу как масите се вдигат нагоре в спалното помещение на моряците. Чу как офицерите му се спускат с трополене по трапа, окачат дрехите си и се отправят към кърмата за собствената си вечеря. Гласовете им звучаха много по-весело, отколкото на закуска.

Най-накрая Крозиър се изправи, вдървен от студа и от болките в тялото си, взе двата тома и внимателно ги върна на мястото им на рафта.

31. Гудсър

70°05’ северна ширина, 98°23’ западна дължина

6 март 1848 г.

Лекарят се пробуди от викове и писъци.

За кратко не можеше да съобрази къде се намира, а после си спомни — в бившата каюта на сър Джон, която сега бе лазаретът на „Еребус“. Беше посред нощ. Всички маслени лампи бяха загасени и единствената светлина в помещението проникваше през отворената врата на каюткомпанията. Гудсър беше заспал на една свободна койка — на останалите спяха седем тежко болни от скорбут мъже и още един, който имаше камъни в бъбреците — той се намираше под въздействието на опиум.

Гудсър беше сънувал, че тези мъже пищят, докато умират. В съня му те умираха, защото той не можеше да ги спаси. Получил образование на анатом, Гудсър отстъпваше пред тримата мъртви лекари на експедицията в уменията си по отношение на главното задължение на лекарите от военноморския флот — да се предписват хапчета, сиропи, билки и други видове лекарства. Доктор Педи веднъж беше обяснил на Гудсър, че повечето медицински препарати са безполезни при специфичните болести, от които страдат моряците, и служат предимно за интензивно пречистване на стомаха и червата и колкото по-силно действа очистителното, толкова повече моряците вярват в ефективността на лечението. Според покойния Педи именно вярата в медицинската помощ помага на моряците да оздравеят. В повечето случаи, когато не е необходима хирургическа намеса, тялото или се изцелява само, или пациентът умира.

Гудсър беше сънувал, че всички те умират — и пищят преди смъртта си.

Ала тези писъци бяха реални. Изглежда, се разнасяха някъде отдолу.

Хенри Лойд, помощникът на Гудсър, дотича в лазарета с подаваща се под пуловерите риза. Стискаше в ръката си фенер и Гудсър видя, че е без обувки. Явно беше дотичал веднага след като е скочил от хамака си.

— Какво става? — попита шепнешком Гудсър.

Долитащите изотдолу викове не бяха разбудили болните.

— Капитанът иска да отидете при главния трап — каза Лойд. Той не се опита да понижи гласа си. Звучеше пискливо и ужасено.

— Шшшт — каза Гудсър. — Какво се е случило, Хенри?

— Чудовището е вътре, докторе! — извика Лойд, тракайки със зъби. — Там долу е. Убива хора!

— Наблюдавайте болните — нареди Гудсър. — Извикайте ме, ако някой от тях се събуди или се почувства по-зле. И отидете да си сложите ботуши и връхна дреха.