Ужас

Когато минаваха покрай отворената врата на един от бункерите с въглища, Гудсър погледна надясно и видя гола човешка ръка, просната върху желязната рамка на вратата. Докторът се спря и се наведе, за да види кой лежи там, но светлините на фенерите вече бяха отминали напред, защото капитанът и помощникът му продължаваха да бягат. Гудсър остана сам в абсолютния мрак, по всяка вероятност заедно с поредния труп. Той се изправи и хукна след двамата мъже.

Още трясъци. Крясъци, този път от горната палуба. Изстрел на мускет или пистолет. Още един изстрел. Крясъци. Крещяха няколко мъже.

Гудсър, намиращ се извън тресящите се кръгове светлина, изскочи от тесния коридор в откритото, тъмно пространство и налетя с главата напред в дебел стълб от дъбово дърво. Просна се по гръб в полузамръзналия деветинчов слой тинеста киша. Не можеше да фокусира погледа си — докато се опитваше да остане в съзнание, фенерите над главата му му изглеждаха като люлеещи се оранжеви петна, а всичко около него вонеше на нечистотии, въглищна прах и кръв.

— Трапа го няма! — изкрещя Девьо.

Фенерите спряха да се люлеят и Гудсър, със затънал дълбоко в отвратителната киша задник, успя да фокусира поглед. Носовият трап, направен от дебело дъбово дърво и способен да издържи няколко едри мъже, носещи стофунтови чували с въглища, беше разбит на трески. От отворения люк отгоре висяха отломки от него.

Виковете се разнасяха от третата палуба.

— Вдигнете ме — извика Фицджеймс, който беше затъкнал пистолета в колана си, бе оставил фенера си на пода и сега се опитваше да се хване с ръце за ръба на люка. Започна да се издърпва нагоре. Девьо се наведе, за да му помогне да се изкачи.

Внезапно над квадратния отвор на люка изригнаха пламъци.

Фицджеймс изруга и падна по гръб в ледената вода само на няколко ярда от Гудсър. Изглеждаше сякаш носовият люк и всичко над него на третата палуба е обхванато от пламъци.

„Пожар!“ — помисли си Гудсър. Ноздрите му се изпълниха с парлив дим.

Нямаше къде да се избяга. Отвън беше сто градуса под нулата и бушуваше виелица. Ако корабът изгореше, всички щяха да умрат.

— Главният трап! — каза Фицджеймс, скочи на крака, взе фенера си и побягна към кърмата. Девьо го последва.

Гудсър запълзя на четири крака по полузамръзналата киша, успя някак да се изправи на крака, падна отново, пак запълзя, после се изправи и хукна към отдалечаващите се светлинки на фенерите.

Нещо на третата палуба изрева. Разнесе се гърменето на мускети, съпроводено от отделни пушечни изстрели.

Гудсър искаше да спре при бункера за въглища, за да види дали притежателят на ръката е жив или мъртъв — и дали изобщо е заедно с ръката си, — но когато стигна дотам, светлината вече беше изчезнала. Той продължи да бяга в мрака, като се блъскаше ту в чувалите с въглища, ту в железните стени на резервоарите.

Светлинните на фенерите вече се изкачваха към третата палуба. През люка в трюма нахлуваше пушек.

Гудсър започна да се катери по трапа, като получи в лицето си ритник от ботуша на капитана или на първия помощник, след което се озова на третата палуба.

Не можеше да диша. Не виждаше нищо. Някъде около него се мяркаха люлеещите се фенери, но димът беше толкова гъст, че поглъщаше цялата светлина.

Гудсър изпита внезапното желание да намери трапа, водещ към жилищната палуба, и да се качи по него, а после да продължи да се изкачва, докато не достигне до чист въздух, но тогава се чуха крясъци вдясно от него — в посока към носа — и той падна на четири крака. Тук можеше да се диша. Едва-едва. В посока на носа се виждаха оранжеви светлини, твърде ярки, за да са фенери.

Гудсър запълзя напред, намери коридора край левия борд, вляво от хлебния склад, и продължи да пълзи по него. Напред, някъде сред дима, хората гасяха огъня, удряйки го с одеяла. Одеялата се подпалваха.

— Организирайте подаване на кофи във верига! — извика Фицджеймс някъде отпред, в дима. — Докарайте вода тук!

— Няма вода, капитане! — извика някой толкова възбудено, че Гудсър не можа да го познае по гласа.

— Давайте ведрата с пикня! — Гласът на капитана проряза като острие дима и крясъците.

— Те са замръзнали! — извика глас, който Гудсър разпозна. Джон Съливан, старшината на гротмарса.

— Все пак ги използвайте! — изкрещя Фицджеймс. — И сняг! Съливан, Синклер, Редингтън, Сийли, Покок, Грейтър — направете верига от хора от жилищната до третата палуба. Загребвайте колкото се може повече сняг. Засипвайте с него пламъците.

Фицджеймс млъкна и здравата се закашля.

Гудсър се изправи. Димът се вихреше около него, сякаш някой е отворил врата или прозорец. За секунда се отвори видимост на разстояние петнайсет или двайсет фута в посока на носа, покрай дърводелския и боцманския склад, и ясно се показаха езиците на пламъците, лижещи стените и гредите, но в следващия момент отново не се виждаше нищо на повече от два фута. Всички кашляха и Гудсър се присъедини към тях.

Върху него налетяха няколко мъже, носещи се към трапа, и Гудсър се притисна с гръб към дървената преграда, чудейки се дали не трябва да се качи на жилищната палуба. Тук нямаше полза от него.