В служба на злото

Опитваше се да говори студено, но изражението на Матю беше покрусено.

Може би на някакво ниво си мисля, че заслужаваш по-добър от мен.

– Наистина ли... наистина ли е свършено между нас? – попита той.

Кейт Мидълтън се изравни с принц Уилям пред олтара. Изглеждаха възхитени, че отново са заедно.

Втренчена в екрана, Робин съзнаваше, че днес отговорът й на въпроса на Матю ще бъде приет като окончателен. Годежният й пръстен още лежеше там, където го беше оставила, върху старите учебници по счетоводство на библиотеката. Никой от двама им не го беше докосвал, откакто тя го свали.

– Скъпи възлюбени... – подхвана главният свещеник на Уестминстър на екрана.

Припомни си деня, когато Матю за пръв път я покани на среща и как на връщане от училище имаше чувството, че пламти отвътре от вълнение и гордост. Припомни си кикотенето на Сара Шадлок, как се облягаше на него в един пъб в Бат, как той се намръщи и леко се отдръпна. Помисли си за Страйк и Елин... Те пък какво общо имат?

В паметта й изникна Матю, пребледнял и разтреперан в болницата, където я задържаха за двайсет и четири часа след изнасилването. Беше пропуснал изпит, за да е с нея, тръгнал беше, без да се обади на никого. Майка му много се беше ядосала тогава. Наложи му се да се явява на лятната поправителна сесия.

Бях на двайсет и една, тогава не знаех онова, което знам сега: че няма друга като теб и че никоя не бих могъл да обичам, както обичам теб.

Сара Шадлок, обвила го с ръце в момент, когато е бил пиян без съмнение, докато е изливал пред нея обърканите си чувства към Робин, страдаща от агорафобия, непонасяща да бъде докосвана...

Мобилният телефон бипна. Робин го взе машинално и го погледна.

Добре, вече знам, че това сте вие.

Робин не можеше да схване смисъла на онова, което четеше, и остави телефона на дивана, без да отговори. Мъжете изглеждаха толкова трагично, когато плачеха. Очите на Матю бяха аленочервени. Раменете му се тресяха.

– Мат – промълви тихо тя насред безмълвните му ридания. – Мат...

Протегна ръка.

38

Dance on Stilts57

57 Танц на кокили – Б. пр.

Небето беше мраморно розово, но улиците още гъмжаха от хора. Милион лондончани и гости на града се тълпяха по тротоарите: шапки в червено, бяло и синьо, национални флагчета и пластмасови корони, лочещи бира простаци, повели деца с боядисани лица, всичките понесени на крилете на блудкави сантименти. Изпълваха метрото, улиците и докато той си пробиваше път през тях и търсеше онова, от което имаше нужда, чу неведнъж припева на националния химн, изпят фалшиво от подпийнали хора. А един път – виртуозно от група весели жени от Уелс, които блокираха пътя му на изхода от метро­станцията.

Беше оставил То да ридае. Венчавката бе извадила То временно от мъката му и доведе до пресищащи нежности и сълзи на самосъжаление, до умолителни намеци за обвързване и близко общуване. Той сдържа гнева си само защото всеки негов нерв, всеки атом от съществото му бе фокусиран върху онова, което щеше да направи тази вечер. Съсредоточен върху предстоящото освобождение, съумя да бъде търпелив и любящ, ала наградата му беше, че То си позволи повече отвсякога досега и се опита да му попречи да излезе.

Той вече си беше облякъл якето, където бяха скрити ножовете му, и избухна. Макар да не беше докоснал и с пръст То, знаеше как да смразява и ужасява само с думи, с езика на тялото, с внезапно надзъртане на звяра, който криеше в себе си. Излезе, като затръшна входната врата и остави То разтреперано и потресено.

Щеше да се наложи да се потруди, за да компенсира това, мислеше си, докато се провираше през тълпа пиещи на тротоара. Букет полуумрели цветя, фалшиво разкаяние, някоя тъпня колко е стресиран... Мислите направиха изражението му зло. Никой не смееше да гъкне срещу него – не и при масивната му фигура и опасното му излъчване – макар че се блъсна в неколцина от тях, докато си пробиваше път. Бяха като кегли, покрити с плът, и бяха също толкова маловажни. Хората значеха нещо в този живот само ако можеха да направят нещо за него. Именно така Секретарката бе придобила такава значимост. Той никога не беше следил жена толкова продължително.

Да, последната също бе отнела време, но там беше различно: тъпата малка кучка се беше хвърлила така ентусиазирано в хватката му, все едно да бъде нарязана на парчета беше мечтата на живота й. Но то и така си беше...

Мисълта го накара да се усмихне. Хавлиите с прасковен цвят и миризмата на нейната кръв... Отново започваше да се изпълва с чувство за всемогъщество. Щеше да има някоя тази вечер, усещаше го...

Headin’ for a meeting shining up my greeting...58

58 Да разпусна на среща отивам и поздрава си репетирам... – Б. пр.