В служба на злото

Търсеше момиче, отделило се от многолюдните тълпи, замаяно от алкохол и сантименталност. Само че те се движеха на стада по улиците и вече започваше да си мисли, че е по-добре да се ориентира към проститутка.

Нравите се бяха променили. Не беше като в доброто старо време. Проститутките вече не бяха принудени да стърчат по улиците при наличието на мобилни телефони и интернет. Да си купиш жена днес беше толкова лесно, колкото да си вземеш храна за къщи, но той не искаше да оставя следа онлайн, нито в телефонните разпечатки на някоя кучка. Само най-изпадналите бяха останали на улицата и той знаеше всичките им райони, но трябваше да е място, което да няма никаква връзка с него, някъде далеч от То...

В дванайсет без десет беше в Шакълуел и обхождаше улиците, скрил долната част на лицето си във вдигнатата яка на якето си, нахлупил шапка ниско над веждите си, а ножовете тежко се блъскаха в гърдите му, докато вървеше. Единият беше прав готварски нож, другият – компактно мачете. Светещи прозорци на пъбове и индийски ресторантчета, навред развети национални флагове... Дори да му отнемеше цяла нощ, щеше да я намери...

Три жени в миниатюрни поли стояха на един тъмен ъгъл, пушеха и си говореха. Мина покрай тях на отсрещния тротоар и едната му подвикна, но той хлътна в мрака, без да й обърне внимание. Твърде много бяха: щяха да останат две свидетелки.

Ловуването беше едновременно по-лесно и по-трудно пеша. Нямаш грижа, че камера ще заснеме регистрационните номера, но трудноста бе къде да я заведеш, а и измъкването ставаше много по-сложно.

Броди из улиците още цял час, докато отново се озова на онази отсечка от пътя, където бяха стояли трите уличници. Сега бяха само две. По-удобно за него. Само един свидетел. Лицето му беше почти изцяло закрито. Поколеба се, а в този момент до тях спря кола. Шофьорът проведе кратък разговор с момичетата. Едната от тях се качи и автомобилът потегли.

Възхитителната отрова изпълни вените и мозъка му. Беше също като при първото му убийство: и тогава беше останал с по-грозната, за да прави каквото си пожелае с нея.

Нямаше време за губене. Някоя от колежките й можеше да дойде.

– Реши да се върнеш ли, сладурче?

Гласът й беше гърлен, макар че изглеждаше млада, с къносана в червено коса с неравни краища, пиърсинги на двете уши и на носа. Ноздрите й бяха влажни и розови, сякаш имаше хрема. Носеше кожено яке, лъскава минипола и абсурдно високи токове, на които едва пазеше равновесие.

– Колко? – попита той и въобще не се заслуша в отговора й. Важното беше „къде“.

– Можем да отидем у нас, ако искаш.

Той се съгласи, но беше напрегнат. Дано се окажеше самостоятелна стая и не се навъртаха хора на стълбите, които да видят и чуят, просто мърляво и тъмно свърталище, идеалното място за труп. Не дай боже да беше истински бардак с други момичета и някоя дебела сводница или, още по-зле, сводник...

Тя изчака с олюляване светофарът за пешеходци да светне зелено. Той я сграбчи за ръката и я дръпна назад, за да я запази от профучалия бял ван.

– Моят спасител! – изкиска се тя. – Благодаря, гълъбче.

Личеше си, че е взела някаква дрога. Беше виждал много като нея. Израненият й течащ нос го отвращаваше. Отражението им в тъмните витрини на магазините беше като на баща и дъщеря, тя – ниска и кльощава, той – едър и широкоплещест.

– Гледа ли сватбата? – попита тя.

– Какво?

– Кралската сватба. Тя изглеждаше прелестно.

Дори и тази мърлява малка курва беше пощуряла по сватбата. Раздрънка се за нея, докато вървяха, смееше се твърде често, залиташе на евтините си обувки, а той не отронваше и дума.

– Жалко, че майка му не го видя женен, а? Ето, пристигнахме – каза момичето и посочи към сграда отвъд пресечката. Тук е моята бърлога.

Виждаше я в далечината: около осветения вход имаше хора, на стълбите беше седнал мъж. Той се закова на място.

– Не.

– Какво ти става? Не бери грижа за тях, сладурче, те ме поз­нават – увери го тя.

– Не – повтори той, стиснал здраво тънката й ръка над лакътя, внезапно обзет от ярост. Какви номера му въртеше тая? За вчерашен ли го мислеше? – Ей там – посочи към тъмно пространство между две сгради.

– Сладурче, имам легло...

– Там – отсече ядосано той.

Тя примигна насреща му със силно гримираните си очи, малко озадачена, но мисловните процеси на тъпата кучка бяха замъглени и той успя да я убеди безмълвно, само със силното си присъствие.

– Ами добре тогава, гълъбче.

Свиха към тъмния проход и под краката им заскърца чакъл. Той се боеше да няма охранителни светлини или сензори, но само на двайсет метра от улицата потънаха в дълбок мрак.

Носеше ръкавици. Подаде й банкнотите. Тя смъкна ципа му. Още беше мек. Момичето коленичи и се зае прилежно да пробуди интереса му, а през това време той измъкна ножовете от скришното място в якето си. Хлъзна ги навън от найлоновата подплата, по един във всяка ръка и дланите му, стиснали пластмасовите дръжки, се изпотиха...