В служба на злото

– Още ли се опитваш да ги намериш?

– Да, но не в това е...

– И как възнамеряваш да поемеш сам четири случая?

– Те не са случаи. Никой не плаща...

– Значи, са нещо като хоби, така ли? – подхвърли Робин. – Затова ли издирвах телефонни номера през целия уикенд?

– Виж... Аз наистина искам да ги открия, да – каза Страйк, като се мъчеше да поднесе стройно аргументите си на фона на неимоверната умора и други, не така лесни за дефиниране чувства (годежът беше отново в сила... от самото начало бе подозирал, че може да стане така... естествено, че и той помогна, като я прати у дома й, даде й време да бъде с Матю), – само че не...

– На драго сърце остави да те откарам до Бароу – подхвана Робин, която беше дошла подготвена за спора. Съвсем наясно беше, че той не я иска в офиса. – Не възрази да разпитам Холи Брокбанк и Лорейн Макнотън, така ли беше? Е, какво се промени?

– Пратиха ти още една телесна част, ей това се промени, дявол да го вземе, Робин!

Не беше възнамерявал да крещи, но ето че гласът му закънтя между металните шкафове край стените.

Тя не се стресна. И преди беше виждала Страйк ядосан, чувала го бе да ругае, виждала го бе да блъска с юмрук въпросните метални шкафове. Това не я притесняваше.

– Да – отвърна тя спокойно, – и това ме потресе. Повечето хора щяха да бъдат потресени, ако получат пръст от крак, залепен в картичка. На теб самия ти призля, личеше си.

– Да, и тъкмо затова...

– ...се опитваш сам да се нагърбиш с четири случая и ме пращаш у дома. Не съм ти искала отпуск.

В еуфорията след поставянето на пръстена обратно Матю дори й беше помогнал да репетира речта си за връщане на работа. Сега, като си спомняше това, беше крайно необичайно – той влезе в ролята на Страйк, а тя му изтъкваше аргументите си. Но годеникът й бе готов на всичко, след като тя се съгласи да се омъжи за него на втори юли.

– Исках да се върна направо към...

– Само защото ти си искала да се върнеш на работа – прекъсна я Страйк, – не означава, че е в твой интерес да го нап­равиш.

– О, не знаех, че си бил квалифициран терапевт по трудови въпроси – подхвърли Робин със сдържан сарказъм.

– Виж какво – подхвана Страйк, повече вбесен от спокойната й логичност, отколкото би бил от ядни крясъци и сълзи (а сапфирът отново искреше на пръста й с хладен блясък), – аз съм твой работодател и решавам дали...

– А пък аз си мислех, че съм ти партньор – вметна Робин.

– Няма значение – отсече Страйк. – Партньор или не, все така нося отговорност...

– Значи, предпочиташ бизнесът да рухне, отколкото да ми позволиш да работя? – попита Робин вече ядосана и по бузите й избиха червени петна. Страйк си даваше сметка, че губи по точки, но му донесе бегло удоволствие фактът, че тя пък губи хладнокръвие. – Аз ти помогнах да го изградиш! А в момента ти му играеш по свирката, който и да е той, като ме изтикваш в периферията, пренебрегваш случаи, за които се плаща, и се съсипваш от преумора...

– Откъде знаеш, че...?

– Защото на нищо не приличаш! – изрече дръзко Робин и Страйк, сварен неподготвен, едва не се разсмя за пръв път от дни.

– Или съм твой партньор, или не съм – подхвана тя отново тирадата си. – Ако ще се отнасяш към мен като към чуплив порцелан, ваден само за специални случаи, когато си сигурен, че няма да пострадам, спукана ни е работата. Бизнесът е обречен. И ще е по-добре да ида при Уордъл и...

– И какво? – попита остро Страйк

– И да приема предложението му да постъпя в полицията – отвърна Робин, като гледаше Страйк право в лицето. – Това не е игра за мен. Не съм малко момиченце. Изтърпяла съм далеч по-лоши неща от изпращането на отрязан пръст и оцелях. Така че... – Тя млъкна за миг да събере кураж. Надявала се бе да не се стига до ултиматум. – Решавай дали съм твой партньор, или... рисков фактор. Ако не можеш да разчиташ на мен, ако не ми позволяваш да поемам същите рискове като теб, то аз по-скоро... – Гласът й пресекна, но тя се насили и довърши: – ... по-скоро ще се махна.

Във вълнението си се завъртя по-силно на стола, за да се обърне към компютъра си, и се озова с лице към стената. Съб­ра всичките си сили и достойнство, нагласи седалката срещу монитора и продължи да отваря имейли в очакване на отговор.

Не му беше казала за своята следа. Трябваше да знае дали й е върнат статутът на негов партньор, преди да се разбере дали ще сподели новината си с него, или ще му я поднесе като прощален подарък.

– Който и да е той, кълца жени за удоволствие – тихо изрече Страйк. – Даде ясно да се разбере, че иска да направи същото с теб.

– Това го схванах – отрони Робин със задавен глас и очи, вперени в екрана. – Но ти не схвана ли, че след като той знае къде работя, знае и къде живея и ако си го е наумил, ще ме следва където и да ида? Не разбираш ли, че предпочитам да помогна да го хванем, отколкото да седя у дома и да го чакам да ми налети?

Тя нямаше да умолява. Беше изпразнила цялата входяща поща от дванайсет спама, преди Страйк да отвори уста.

– Добре.

– Добре какво? – попита тя предпазливо.

– Добре... връщаш се на работа.

Тя засия. Той не й върна усмивката.