В служба на злото

– Срещал се е с Келси – припомни нетърпеливо Робин, – а тя може да му е казала защо е била толкова убедена, че ти си един от тях. Той е на деветнайсет години и работи в „Асда“ в Лийдс, има леля в Лондон. Ще й дойде на гости и ще се срещне с мен. Опитваме се да уговорим дата. Трябва да провери кога ще му дадат почивен ден. Той е връзката ни с човека, който е убедил Келси, че доброволно си предприел ампутация – продължи тя едновременно разочарована и ядосана от липсата на ентусиазъм у Страйк към соловата й акция, но все още със слаба надежда, че той ще се откаже от прекалената си критичност. – А този човек почти със сигурност е убиецът!

Страйк отпи още чай и допусна идеята й да се разходи бавно в изтощения му мозък. Логиката й беше добра. Фактът, че бе убедила Джейсън за среща, беше значимо постижение. Би трябвало да я похвали. Вместо това седеше мълчаливо и пиеше чая си.

– Ако смяташ, че трябва да се обадя на Уордъл и да прехвърля на него всичко това... – подхвана Робин с неприкрито негодувание.

– Не – каза Страйк и бързината на отговора донесе на момичето известно удовлетворение. – Докато не чуем какво знае... няма да губим времето на Уордъл. Ще му се обадим, като получим някакви сведения от този Джейсън. Кога каза, че ще дойде в Лондон?

– Опитва се да си уреди почивен ден. Не знам още.

– Един от нас може да иде в Лийдс да се срещне с него.

– Настоя той да дойде. Опитва се да държи цялата тази история далеч от познатите си.

– Добре – намусено отвърна Страйк, разтърка кървясалите си очи и се опита да формулира план, който едновременно да държи Робин заета и встрани от опасности. – Продължавай да упражняваш натиск върху него и започни да се обаждаш на телефонните номера да видим дали ще напипаш следа към Брок­банк.

– Вече го правя – отговори тя и Страйк долови спотаено бунтуване, предшестващо настояването й да се върне на улицата.

– И – продължи Страйк, като мислеше на бързи обороти – искам да оглеждаш Уоластън Клоуз.

– Да търся Лейн?

– Именно. Гледай да не биеш на очи, не оставай след мръкване и ако видиш едрия с прилепналата шапка, бягай от там или задействай шибаната аларма против изнасилвачи. За предпочитане и двете.

Дори намусеното изражение на Страйк не можеше да пом­рачи възторга й, че беше отново на борда като пълноценен партньор в бизнеса.

Нямаше как да знае, че Страйк вярваше и се надяваше да я праща в задънена улица. И денем, и нощем бе наблюдавал входовете към малкия жилищен блок, като редовно сменяше позицията си, използвал бе очила за нощно виждане да оглежда балконите и прозорците. Нищо не сочеше, че Лейн се спотайва вътре: не зърна едра сянка да се движи зад завеса, нито помен от главата с ниско растяща над челото коса, от подобните на пор очички, от масивна фигура, полюшваща се на патерици, или (защото Страйк не приемаше нищо за даденост, що се отнасяше до Доналд Лейн) такава с типичната за бивш боксьор походка. Всеки мъж, който влизаше или излизаше от сградата, беше зор­ко оглеждан от Страйк за най-бегло подобие с Лейн от снимката му в уебсайта за дарения или с безликия с прилепналата шапка, но не видя такъв.

– Да – каза той, – оглеждай се за Лейн и ми дай половината телефонни номера за Брокбанк, ще си ги поделим. Аз ще продължа с Уитъкър. И непременно се обаждай редовно, чу ли?

Той се надигна от канапето.

– Разбира се – обеща Робин въодушевена. – И, да те питам, Корморан...

Той вече бе на прага на вътрешния кабинет, но се обърна.

– Какво е това?

Държеше хапчетата акутан, които бе открил в чекмеджето на Келси и бе оставил в панерчето с входяща поща на Робин, след като ги беше проверил в интернет.

– О, това ли? – промърмори. – Нищо не е.

Част от доброто й настроение се изпари. У него се размърда бегло чувство на вина. Знаеше, че се държи като вкиснат негодник. Тя не го заслужаваше. Опита се да се вземе в ръце.

– Лекарство против акне – допълни. – На Келси са.

– Да, вярно, ти ходи у тях, видя се със сестра й. Как мина?

На Страйк не му се разправяше в този момент подробно за Хейзъл Фърли. Имаше чувството, че разговорът им е бил много отдавна, беше грохнал от умора и все още изпитваше склонност да се инати без основание.

– Нищо ново – отвърна. – Нищо важно.

– Защо тогава си взел тези хапчета?

– Помислих си, че може да са противозачатъчни, че може да е вършела нещо, за което сестра й не е знаела.

– О – рече Робин. – Е, тогава наистина са нищо.

Тя ги запрати в кошчето за боклук.

Егото накара Страйк да продължи – его в най-чистата му изява. Тя беше напипала добра следа, а той нямаше нищо освен мъглява идея за хапчетата акутан.

– Намерих и билетче – добави.

– Какво?

– Като онези, които дават на гардероб срещу връхната ти дреха.

Робин го гледаше с очакване.

– Номер осемнайсет – допълни Страйк.

Робин продължи да чака обяснение, но такова не дойде. Той се прозя и се примири, че е победен.

– Е, до скоро. Обаждай ми се за намеренията си и да ми казваш къде си.