В служба на злото

Влезе в кабинета си, затвори вратата и се отпусна на стола зад бюрото. Беше сторил всичко по силите си да я спре да не отива на улицата. А сега най-много от всичко му се искаше да я чуе как излиза.

40

. . . love is like a gun

And in the hands of someone like you

I think it’d kill.

Blue Öyster Cult, ‘Searchin’ for Celine’60

60 ...любовта е като пушка / и в ръцете на някой като теб / може да убие. Блу Ойстър Кълт, „В търсене на Селин“ – Б. пр.

Робин беше десет години по-млада от Страйк. Дошла бе в офиса му като временна секретарка, непоискана и приета без желание, когато той бе на най-ниската точка в професионалния си живот. Възнамерявал бе да я задържи за седмица, и то само защото при пристигането й я блъсна неволно, тя едва не падна да се пребие по металните стълби и той чувстваше някакво задължение към нея. Някак си тя го бе убедила да я остави, първо за още една седмица, после за месец и накрая завинаги. Помогнала му бе да се измъкне от положение на почти пълна неплатежоспособност, труди се усилено и допринесе за успеха на бизнеса, учеше се в процеса на работа и сега не искаше нищо повече от разрешение да бъде редом с него, когато бизнесът отново заплашваше да рухне, и да се бори за оцеляването му.

Всички харесваха Робин. Той самият харесваше Робин. Как би могъл да не я харесва след всичко, което бяха преживели заедно? Ала от самото начало си беше казал: дотук и нито крачка по-нататък. Нужно беше да се поддържа дистанция. Бариерите трябваше да си останат на място.

Тя бе влязла в живота му в същия ден, когато скъса завинаги с Шарлот след шестнайсетгодишна връзка с прекъсвания, която все още определяше като повече болезнена, отколкото донесла удоволствия. Желанието на Робин да е в услуга, нейната загриженост, живият й интерес към работата му, искреното й уважение лично към него (ако ще е честен пред себе си, не биваше да се бои да стигне докрай) бяха като балсам за раните, нанесени му от Шарлот, онези вътрешни травми, които с много бяха надживели подаръка й на раздяла – насиненото око и дълбоките драскотини.

Сапфирът на средния пръст на Робин беше един вид бонус тогава: застраховка и спирачка. Той предотвратяваше вероятността за нещо повече, освобождаваше го да... какво? Да разчита на нея? Да я има за приятел? Да допусне бариерите неусетно да бъдат подкопани? Като поглеждаше назад сега, дойде му наум, че бяха споделили един с друг лични неща, които почти никой друг не знаеше. Робин беше сред тримата души (така подозираше той) наясно за онова предполагаемо бебе, което Шарлот твърдеше, че е изгубила, но което може би никога не бе съществувало или беше абортирано. А той беше сред само шепа хора, посветени в изневярата на Матю. При цялата си решимост да я държи на достатъчно разстояние, буквално се бяха облягали един на друг. Помнеше съвсем ясно усещането, когато я прегърна през кръста на път към хотел „Хазлит“. Тя беше достатъчно висока, за да я държи лесно. Не обичаше, когато му се налагаше да се привежда. Никога не си бе падал по много дребни жени.

„На Матю не би му харесало“, каза тя тогава.

Още по-малко би му харесало, ако знаеше колко много му хареса на Страйк.

Тя въобще не се доближаваше по красота до Шарлот. Шарлот притежаваше онзи тип хубост, която караше мъжете да млъкнат зашеметени насред изречението. Робин (нямаше как да не го забележи, когато тя се навеждаше към стената да изключи компютъра си) беше много секси, но мъжете не онемяваха в нейно присъствие. По-скоро ставаха по-словоохотливи, каза си, като си припомни Уордъл.

И все пак той харесваше лицето й. Харесваше гласа й. Харесваше му да е близо до нея.

Не че искаше да бъде с нея – това би било лудост. Не биха могли да поддържат бизнес заедно и да имат забежка. Във всеки случай тя не беше типът момиче, с което да имаш забежка. Познаваше я само като сгодена и като съкрушена от разваления си годеж, така че я виждаше само като жена, предопределена за брак.

Едва ли не сърдито, той сумира всички познати факти за нея, които я определяха като коренно различна от него, като олицетворение на един по-безопасен, по-изолиран, по-конвенционален свят. Имаше все същия надут приятел още от шести клас (макар сега той да го разбираше малко по-добре), хубаво семейство от средната класа в Йоркшър, родители, женени от десетилетия и очевидно щастливи, лабрадор, ландроувър... и пони, напомни си Страйк. Пони, да му се не види!