В служба на злото

Докато седеше с майка си в таксито, лава от гняв и негодувание помете всякаква логична мисъл. Нарекъл я бе своя партньорка пред Уордъл, когато трябваше да разглежда снимки на разчленен труп. Ала нямаше подновен договор, никакво официално предоговаряне на работните им взаимоотношения. Пишеше по-бързо на клавиатурата от Страйк с неговите космати пръсти, тя поемаше повечето фактури и имейли. Основно тя се занимаваше с деловодството. Може би, помисли си Робин, самият Страйк бе казал на Елин, че тя е негова секретарка. Може би това, че я бе нарекъл свой партньор, бе просто похват на речта. Може би (вече умишлено разпалваше възмущението си и го знаеше) Страйк и Елин обсъждаха недостатъците й по време на потайните си вечери, далеч от погледа на съпруга на Елин. Нищо чудно да беше споделил с Елин колко много съжалява, че е наел жена, появила се при него като секретарка на временна длъжност. Сигурно бе казал на Елин и за изнасилването.

И за мен беше тежък период, ако искаш да знаеш.

Занимаваш се само със списъци и телефонни обаждания.

Защо плачеше? По лицето й се стичаха сълзи на гняв и обида.

– Робин? – обади се Линда.

– Нищо ми няма – яростно процеди Робин и изтри очи с опакото на дланите си.

Отчаяно бе копняла да се върне на работа след пет дни, прекарани у дома с майка й и Матю, в неловкото мълчание между тримата сред тясното пространство, с прошепнатите разговори, които знаеше, че Линда е водила с Матю, докато тя е в банята, и за които бе предпочела да не пита. Не искаше отново да бъде като затворничка в дома си. Колкото и нелогично да звучеше, чувстваше се в по-голяма безопасност в центъра на Лондон, където се оглеждаше за едра фигура с прилепнала шапка, отколкото в апартамента си на Хейстингс Роуд.

Най-сетне спряха пред Кингс Крос. Робин се помъчи с всички сили да държи под контрол чувствата си, тъй като усещаше косите погледи на Линда към нея, докато пресичаха многолюдната гара към перона. Двамата с Матю отново щяха да са сами тази вечер с надвисващата перспектива за онзи окончателен и решителен разговор. Не бе искала Линда да дойде и да отседне при тях, ала предстоящото й заминаване принуди Робин да си признае, че бе намирала утеха в присъствието на майка си.

– Така – каза Линда, след като куфарът й бе благополучно качен върху багажния рафт и тя се върна на перона да прекара още няколко минути с дъщеря си. – Това е за теб.

Държеше в ръка петстотин лири.

– Мамо, не мога да взема...

– Можеш – отсече Линда. – Можеш да ги използваш като депозит за ново жилище... или да си купиш чифт сандали „Джими Чу“ за сватбата.

Във вторник бяха обикаляли да позяпат витрините по Бонд Стрийт, бяха се наслаждавли на безупречни бижута, на чанти, струващи повече от кола на старо, на дизайнерски тоалети, за които нито едната от двете жени не можеше и да мечтае. Всичко бе на светлинни години от магазините на Хароугейт. Робин бе оглеждала най-жадно витрините с обувки. Матю не обичаше тя да носи много високи токове; предизвикателно бе споделила гласно мечтата си да се качи на дванайсетсантиметрови тънки токчета.

– Не мога – повтори Робин сред шума и навалицата наоколо им. Родителите й бяха поели половината разноски за сватбата на брат й Стивън по-късно същата година. Бяха платили значителна сума като депозит за нейното празненство, вече отложено веднъж; купили бяха рокля, платили бяха за поправката й, изгубили бяха един депозит за сватбените коли...

– Искам да ги вземеш – рече строго Линда. – Или инвестирай в самостоятелен живот, или купи сватбени обувки.

Робин отново се бореше със сълзите си и не каза нищо.

– Каквото и да решиш, имаш пълната подкрепа на мен и татко си – каза Линда. – Но искам да се запиташ защо още на никого друг не си съобщила, че сватбата се отменя. Не можете да живеете в тази патова ситуация. Не е добре за нито един от двама ви. Вземи парите. Реши.

Тя придърпа дъщеря си в здрава прегръдка, целуна я под ухото и се качи на влака. Робин съумя да се усмихва през цялото време, докато махаше за довиждане, но когато влакът се отдалечи, за да отведе майка й в Машам, при баща й, при лаб­радора Раунтрий и всичко познато и дружелюбно, Робин се отпусна на студена метална пейка, скри лице в шепи и заплака безмълвно върху банкнотите, дадени й от Линда.

– Не се отчайвай, миличка. В морето има много риба.

Тя вдигна глава. Пред нея стоеше мъж със запусната външност. Шкембето му преливаше над колана, а усмивката му беше похотлива.

Робин бавно се изправи. Беше висока колкото него. Очите им бяха на едно ниво.

– Разкарай се – процеди тя.