В служба на злото

Дали той би го повярвал или харесал, но този път Двата пъти май бе избрал нетипично моногамно момиче. Робин я следеше вече от няколко седмици и бе установила, че тя води уединен живот, обядва сама с учебниците си и рядко общува с някого от колегите си.

– Очевидно работи в клуба, за да си помага за таксите в университета – казала бе възмутената Робин на Страйк след първата седмица на наблюдение. – Ако Двата пъти не иска други мъже да я зяпат, защо не я подкрепи финансово?

– Тя го привлича най-вече с факта, че изпълнява еротични танци пред други мъже – търпеливо обясни Страйк. – Учуден съм, че му отне толкова дълго време да се спре на някоя като нея. Възбужда го отвсякъде.

Страйк беше отишъл в клуба малко след като поеха задачата и си бе осигурил услугите на брюнетка с тъжни очи и неочакваното име Рейвън, която да наглежда гаджето на клиента му. Рейвън трябваше да му се обажда веднъж на ден, за да го информира за действията на рускинята и да го уведоми незабавно, ако тя дадеше телефона си на някой клиент или му оказваше прекомерно внимание. Правилата на клуба забраняваха докосване или склоняване към близост, но Двата пъти си оставаше убеден („Горкият нещастник“, казваше Страйк), че той е само един от многото мъже, които я водят на вечеря и споделят леглото й.

– Все още не схващам защо трябва да наблюдаваме клуба – въздъхна Робин в телефона не за пръв път. – Отвсякъде можем да приемем обаждане от Рейвън.

– Знаеш защо – отвърна Страйк, приготвил се да слиза. – Той си иска снимки.

– Но на тях тя е сама и отива на работа или се връща.

– Няма значение. Това го възбужда. Освен това е убеден, че в някой от близките дни тя ще си тръгне от клуба с руски олигарх.

– Не ти ли става малко гадно от такива задачи?

– Рисковете на професията – отвърна безгрижно Страйк. – Доскоро.

Робин зачака сред тапетите с позлатени цветя. Тапицираните с брокат столове и неподхождащите им по цвят абажури на лампите силно контрастираха с огромния плазмен телевизор, на който вървяха реклами за футболни мачове и кока-кола. Над тапетите стените бяха боядисани в модния бежовосив нюанс, на който се беше спряла и сестрата на Матю за дневната си. Робин го намираше потискащ. Гледката й към входа на клуба беше препречена от дървените перила на стълбището към горния етаж. Навън неспирни потоци от автомобили течаха наляво и надясно, а сред тях и много червени двуетажни автобуси, които временно закриваха заведението от поглед.

Пристигна Страйк, очевидно раздразнен от нещо.

– Изгубихме Радфорд – съобщи той и тръшна раницата си край високата масичка до прозореца, до която тя бе седнала. – Току-що ми се обади.

– Не!

– Да. Смята, че си твърде интересна за медиите, та да идеш под прикритие в офиса сега.

Медиите разполагаха с историята за отрязания крак от шест часа сутринта. Уордъл бе удържал на думата си пред Страйк и го предупреди своевременно. Детективът успя да напусне мансардния си апартамент в малките часове с достатъчно дрехи в раницата си за неколкодневно отсъствие. Знаеше, че репортерите скоро ще обсадят офиса, не му беше за пръв път.

– И не е само той – добави Страйк, като се върна при Робин с халба в ръка и седна на високия стол. – Кан също се изтегли. Щял да си потърси агенция, която не привлича телесни части.

– Проклетия – избъбри Робин и после попита: – Кое те кара да се хилиш?

– Нищо. – Не искаше да й казва, че винаги му бе харесвало, когато тя изтърси „проклетия“. Думата извикваше в говора й потиснатия йоркшърски акцент.

– Доходни клиенти бяха – изтъкна Робин.

Страйк се съгласи с очи, вперени във входа на „Ментовия носорог“.

– Как е Платиненорусата? Рейвън обади ли се?

Тъй като Рейвън току-що бе позвънила, Робин можа да информира Страйк, че, както винаги, новини няма. Платиненорусата беше много популярна сред посетителите и в този ден беше изпълнила три частни танца, проведени съобразно правилата на клуба, в пълно приличие.

– Чете ли статиите? – попита той и посочи към изоставен брой на „Мирър“ на съседната маса.

– Само онлайн – отвърна Робин.

– Дано доведат до някаква информация – каза Страйк. – Все някой трябва да е забелязал, че му липсва крак.

– Ха-ха – произнесе Робин.

– Мислиш, че е твърде скоро?

– Да – отговори студено Робин.

– Снощи се порових в интернет – сподели Страйк. – Брокбанк може да е бил в Манчестър през 2006 година.

– Откъде знаеш, че е точният човек?

– Не знам, но е на същата възраст, със същия среден инициал...

– Помниш инициала на второто му име?

– Да – рече Страйк. – Изглежда не е там вече. Същата история е и с Лейн. Почти сигурен съм, че е живял на адрес в Корби през 2008 година, но се е преместил. Откога – попита Страйк, взрян през улицата – онзи тип с камуфлажното яке и тъмните очила седи в отсрещния ресторант?

– От около половин час.

На Страйк му се струваше, че мъжът отвърна на погледа му през улицата и през две витрини. Широкоплещест и дългокрак, той изглеждаше твърде едър за сребристото столче. Поради плъзгащите се отражения от коли и минувачи на Страйк му бе трудно да е сигурен, но мъжът като че имаше силно набола брада.