В служба на злото

Старият му приятел имаше навика да затваря без предуп­реждение, когато вниманието му биваше отклонено.

– Още ли има? – гласът стана по-силен. Страйк правилно бе предположил, че е махнал телефона от ухото си, решил, че са приключили.

– Да – каза детективът. – Мали Багера.

Мълчанието насреща красноречиво показа, че Пищяла също не забравяше кой и какъв е Страйк.

– Това е между теб и мен, никой друг не е в течение. Никога не си ме обсъждал с Мали, нали?

След кратка пауза с най-опасния си тон Пищяла продума:

– И за чий дявол да го правя?

– Длъжен бях да попитам. Ще ти обясня, като се видим.

Опасното мълчание се проточи.

– Пищял, да съм те издънвал някога? – попита Страйк.

Ново, по-кратко мълчание и този път човекът отсреща изрече с нормалния си глас:

– Добре, ясно, Уитъкър, значи. Ще видя какво мога да нап­равя, Горелка.

Разговорът прекъсна. Пищяла не каза дочуване.

Страйк запали нова цигара. Пътуването се бе оказало безсмислено. Щеше да се качи на обратния влак веднага щом довършеше своята „Бенсън и Хеджис“.

Входът към метростанцията гледаше към бетонно площадче, оградено от задни фасади на сгради. „Корнишонът“ – небостъргачът Сейнт Мери Акс, – тази гигантска черна сграда с форма на куршум, проблясваше на далечния хоризонт. Нямаше го там преди двайсет години по време на краткия престой на семейството на Страйк в Уайтчапъл.

Страйк се огледа, но не изпита чувство на носталгия по дома, както става при завръщане. Не можеше да си припомни този бетонен терен, безличните гърбове на сгради. Дори и гарата изглеждаше само смътно позната. Безкрайната поредица от местения, характерни за живота с майка му, бе замъглила спомените за конкретните места; понякога той забравяше кой ъглов магазин в близост до кой запуснат апартамент е бил, кой местен пъб – до кое жилище, в което се бяха самонастанили.

Смяташе да се качи обратно на метрото и все пак, преди да се усети, вървеше към онова място в Лондон, което бе избягвал в продължение на седемнайсет години: сградата, където майка му бе умряла. Беше последното свърталище на Леда, паянтова двуетажна постройка на Фулборн Стрийт, едва на минута от гарата. Докато вървеше, Страйк започваше да си припомня. Разбира се: минавал бе по този метален мост над железопътната линия през подготвителната му година за университета. Припомни си и името – Касълмейн Стрийт, там беше живяла една негова съученичка, момиче с изявено фъфлене...

Забави крачка, когато стигна до края на Фулборн Стрийт, и изпита странно двояко усещане. Смътният му спомен за мястото, без съмнение замъглен от преднамерените му усилия да го забрави, се наслагваше като избелял транспарант върху сцената пред очите му. Сградите бяха също тъй вехти, както ги помнеше, с лющеща се бяла мазилка, ала магазините и офисите бяха напълно непознати. Имаше усещането, че се е върнал в сънуван пейзаж, където сцената се е отместила и мутирала. Всичко бе нетрайно в по-бедните райони на Лондон, където крехкият, едва крепящ се бизнес се разрастваше, после замираше и биваше заменен с друг – слагаха и сваляха евтини фирмени обозначения, хора минаваха и заминаваха.

Отне му минута-две да идентифицира вратата на някогашното жилище, където се бяха самонастанили, защото беше забравил номера. Най-сетне я откри до магазин за евтини дрехи и в азиатски, и в западен стил – спомни си, че по негово време това бе супермаркет, държан от карибийци. Пиринчената пощенска кутия събуди у него внезапен спомен. Издрънкваше шумно, когато някой влизаше или излизаше през вратата.

По дяволите, по дяволите, по дяволите...

Запали втора цигара от угарката на предишната и с бърза крачка излезе на Уайтчапъл Роуд, където бяха наредени пазарните сергии: отново евтини дрехи, ярки пластмасови артикули. Страйк вървеше припряно, без сам да знае къде отива, и местата, край които минаваше, събуждаха нови спомени: тази зала за снукър я имаше преди седемнайсет години... също и леярната за камбани... и ето че спомените се надигаха да го хапят, сякаш бе стъпил върху гнездо на спящи змии...

С наближаването на четиресетте майка му бе започнала да се ориентира към по-млади мъже, но Уитъкър бе най-млад от всичките – само на двайсет и една, когато тя беше започнала да спи с него. Синът й беше на шестнайсет, когато тя за пръв път доведе Уитъкър у дома. Музикантът още тогава имаше занемарен вид – с бледо жълтеникаво лице и дълбоко хлътнали раздалечени очи в смайващ златистолешников нюанс. Тъмната му коса падаше на расти до раменете; не сменяше тениската и дънките си и съответно вонеше.

Банална фраза се въртеше в главата на Страйк в ритъм с крачките му, докато вървеше по Уайтчапъл Роуд.

Да се криеш на показ. Да се криеш на показ.