В служба на злото

Улицата без изход беше пуста. Свършваше с малък паркинг край детска площадка. Докато паркираше, Робин забеляза предмети, заседнали в бодливата тел на върха на стената. Топката явно беше попаднала там случайно, но имаше и малка розова количка за возене на кукли, неспасяемо заплетена. Стана й някак неприятно при вида й: някой нарочно я беше метнал там, за да не може да бъде достигната.

– Ти пък защо слизаш? – попита я Страйк, като се появи откъм задната страна на автомобила.

– Канех се да...

– Аз ще се разправям с Брокбанк, ако е там – заяви Страйк и запали цигара. – Не искам ти да го доближаваш.

Робин се върна в ландроувъра.

– Постарай се да не го удряш пак – промърмори към отдалечаващата се фигура на Страйк, докато той накуцваше леко към къщата с изтръпнало от пътуването коляно.

Някои от къщите имаха чисти прозорци и спретнато подредена зад тях украса; останалите бяха с мрежести завеси, някои замърсени, други – не чак толкова. Малко на брой изглеждаха позапуснати отвън и ако се съдеше по зацапаните вътрешни первази – мърляви отвътре. Страйк почти беше стигнал до кафява врата, когато внезапно се закова на място. Робин забеляза, че в края на улицата се появиха мъже в сини работни гащеризони и каски. Дали един от тях беше Брокбанк? Затова ли се беше спрял Страйк?

Не. Просто беше приел телефонно обаждане. Обърна гръб и на вратата, и на мъжете. Пое бавно назад към Робин и крачката му вече не беше целенасочена, а безцелното бродене на човек, съсредоточен върху гласа, който влизаше в ухото му.

Един от мъжете в гащеризони беше висок, тъмен и брадат. Дали Страйк го беше видял? Робин слезе от колата и като се преструваше, че пише съобщение, направи няколко снимки на работниците, като даде възможно най-близък зум. Те завиха зад ъгъла и се скриха от поглед.

Страйк беше спрял на десетина метра от нея, пушеше и слушаше събеседника си по мобилния телефон. От горния прозорец на най-близката къща към двама им се взираше белокоса жена. За да уталожи подозренията й, Робин се извърна с гръб към къщите и щракна огромното ядрено съоръжение, като се правеше на туристка.

– Беше Уордъл – обади се Страйк зад гърба й. Изглеждаше мрачен. – Тялото не е на Оксана Волошина.

– Откъде знаят? – попита смаяна Робин.

– Оксана си била у дома, в Донецк, вече от три седмици. За роднинска сватба. Не са говорили с нея лично, но се чули по телефона с майка й и тя казала, че Оксана е там. Междувременно хазайката се била съвзела достатъчно да обясни на полицията, че била особено шокирана, защото знаела, че Оксана си е заминала за Украйна за някакъв празник. Споменала също, че главата не приличала много на нейната.

Детективът пъхна телефона в джоба си с намръщена физиономия. Надяваше се тази новина да насочи вниманието на Уордъл към някой друг, а не към Мали.

– Прибери се в колата – поръча, все така замислен, и отново тръгна към къщата на Брокбанк.

Робин се върна на шофьорската седалка на ландроувъра. Жената от горния прозорец все така наблюдаваше.

Две полицайки в пелерини със светлоотразителни ивици се зададоха по улицата. Страйк беше достигнал кафявата врата. Потропването на метал върху дърво прокънтя по улицата. Никой не отвори. Тъкмо се канеше да потропа повторно, когато полицайките стигнаха до него.

Робин се надигна на мястото си, зачудена какво може да иска полицията от него. След кратък разговор тримата се отправиха към ландроувъра.

Робин свали стъклото на прозореца си, внезапно почувствала се гузна без никаква причина.

– Искат да знаят – подвикна Страйк, когато приближи достатъчно, че да бъде чут – дали аз съм господин Майкъл Елакот.

– Какво? – избъбри Робин, напълно объркана от споменаването на името на баща й.

Хрумна й нелепата мисъл, че Матю е пратил полицията подире им. Но защо би им казал, че Страйк е баща й? След като включи каква е работата, мигом заговори:

– Колата е регистрирана на името на баща ми. Нещо нередно ли съм направила?

– Паркирали сте на двойна жълта линия – отбеляза сухо едната полицайка. – Но не затова сме тук. Снимахте съоръжението. Спокойно – добави тя, като видя паниката на Робин, – хората го правят всеки ден. Охранителните камери ви заснеха. Може ли да видя шофьорското ви свидетелство?

– О – промълви Робин, мернала ироничния поглед на Страйк. – Аз просто... реших, че ще се получи арт снимка, нали разбирате? Бодливата тел, бялата сграда, облаците...

Тя подаде документа, като старателно и обидено избягваше очите на Корморан.

– Господин Елакот е ваш баща, така ли?

– Той просто ни услужи с колата, това е всичко – обясни Робин, ужасена, че от полицията може да се свържат с родителите й и така те да разберат, че е била в Бароу, без Матю, без пръстен, необвързана...

– И къде живеете двамата?

– Ние не сме... не живеем заедно – отвърна Робин.

Дадоха имената и адресите си.

– Посещавате някого, така ли, господин Страйк? – попита втората полицайка.

– Ноъл Брокбанк – отвърна без колебание Страйк. – Стар приятел. Минавах оттук и реших да му се обадя.