В служба на злото

Продължиха в дружелюбно мълчание. Тя беше единственият човек, когото Страйк би търпял да го вози при всичките му вкоренени предубеждения срещу жените шофьори. Обикновено си мълчеше на тази тема, но скептицизмът му произтичаше от немалко негативни преживявания като пътник, возен от нервната му и некадърна на волана корнуолска леля, от разсеяната Луси, от Шарлот, безразсъдно флиртуваща с опасността. Една бивша приятелка от Отдела за специални разследвания, Трейси, беше компетентна като шофьор. Но въпреки това дотолкова се беше парализирала от страх на един висок и тесен алпийски път, че спря, почти задушавана от паника, като отказваше да му отстъпи волана, но и неспособна да продължи.

– Матю харесва ли ландроувъра? – попита Страйк, докато профучаваха по надлез.

– Не – отвърна Робин. – Той иска А3 кабриолет.

– Типично – промърмори под нос Страйк, така че да не се чуе в трещящата кола. – Простак.

Отне им четири часа да стигнат до Маркет Харбъро, град, който, както установиха по пътя, нито Страйк, нито Робин бяха посещавали. Подходът към него се виеше през красиви селца – къщи със сламени покриви, църкви от седемнайсети век, градини с жив плет, подрязан във всевъзможни форми, улици с жилищни сгради, носещи имена от сорта „Гърненце с мед“. Страйк си припомни високата стена с бодлива тел и фабриката за подводници отвъд нея, които представляваха гледката от родния дом на Ноъл Брокбанк. Какво ли го бе довело в тази околност с пасторална красота и очарование? Що за бизнес бе този, чийто телефонен номер Холи беше дала на Робин и който сега беше скътан в портфейла на Страйк?

Впечатлението за антична елегантност се засили още повече, когато стигнаха самия Маркет Харбъро. Богато украсената стара църква на свети Дионисий се издигаше гордо в сърцето на града, а до нея посред централната улица се мъдреше забележителна постройка, напомняща къща от трупи на дървени кокили.

Откриха място за паркиране зад чудатата сграда. Нетърпелив да пуши и да изпъне коляното си, Страйк слезе, запали цигара и се зачете в табела, която информираше, че къщата на кокили е била училище, построено през 1614 година. Библейски цитати, изписани със златни букви, изпъстряха фасадите й.

„Човек съди по лицето, а Господ – по сърцето.“

Робин остана в ландроувъра и разгърна картата, за да открие най-добрия маршрут до Корби, следващата им спирка. Страйк допуши цигарата си и се върна на седалката до нея.

– Добре, ще пробвам телефонния номер. Ако ти се ще да се поразтъпчеш, да знаеш, че почти съм свършил цигарите.

Робин извъртя очи в гримаса, но взе подадената й банкнота от десет лири и тръгна да дири „Бенсън и Хеджис“.

При първия опит на Страйк номерът беше зает. При втория отговори женски глас със силен акцент:

– Масажно студио „Тайландска орхидея“, какво обичате, моля?

– Здравейте – каза Страйк. – Един приятел ми даде вашия номер. Къде се намирате?

Тя му съобщи адрес на Сейнт Мерис Роуд и след кратка консултация с картата той установи, че е само на минути разстояние.

– Дали някоя от вас, дами, е свободна за мен тази сутрин?

– Каква бихте предпочели?

Видя в страничното огледало, че Робин се връща. Червеникаворусата й коса се вееше свободно от вятъра, а в ръката й проблясваше златист пакет „Бенсън и Хеджис“.

– Тайландка – заяви Страйк след моментно колебание.

– Имаме две дами тайландки свободни за вас. Какво точно обслужване желаете?

Робин отвори шофьорската врата и влезе.

– А какво предлагате? – поинтересува се Страйк.

– Еротичен масаж от една дама с масла, деветдесет лири. Еротичен масаж от две дами с масла, сто и двайсет. Пълен масаж тяло в тяло на голо с масла, сто и петдесет. Екстрите ги договаряте с дамата. Става ли?

– Става, бих искал... ъъ... с едната дама – съобщи Страйк. – Ще бъда при вас след малко.

Той затвори.

– Оказа се масажно студио – каза той на Робин, – но не от този вид, където човек би отишъл за болящо коляно.

– Нима? – стъписа се тя.

– Навсякъде ги има – вдигна рамене той.

Разбираше объркването й. Гледката пред тях – църквата, прастарото училище на кокили, оживената и просперираща главна улица, знамето с кръста на свети Георги, къдрещо се от ветреца пред близкия пъб – беше достойна за постер, рекламиращ града.

– Какво смяташ да правиш... къде е това?

– Не е далеч – отвърна той и й показа мястото на картата. – Но първо ще ми трябва банкомат.

Нима той наистина се канеше да плати за масаж, смая се Робин, само че не знаеше как да формулира въпроса, нито пък беше сигурна, че иска да чуе отговора. Спря пред едно устройст­во, за да даде възможност на Страйк да увеличи овърдрафта си с още двеста лири, последва указанията му и стигна до Сейнт Мерис Роуд, който беше пресечка в края на главния булевард. Улицата се оказа съвършено почтена на вид. От двете страни имаше брокерски офиси за недвижими имоти, спа салони за разкрасяване, адвокатски кантори, като повечето бяха в големи самостоятелни сгради.