В служба на злото

Мислеше си за мъже като своя чичо Тед, корнуолец до мозъка на костите си, който живееше и щеше да умре в Сейнт Моус, част от самата същност на градчето. Щяха да го помнят, докато имаше живи местни хора, и да се усмихва от избелели снимки на доброволците в бреговата охрана по стените на пъбовете. Когато Тед си отидеше от света – а Страйк се надяваше, че има двайсет-трийсет години дотогава, – щяха да му правят помен също като на безименния възпитаник на гимназията в Бароу: с пиене и сълзи, но и с прослава на онова, което им беше дал. А с какво бяха запомнени Брокбанк, насилникът на деца, и Лейн, мъчителят на съпругата си, в своите родни места? Съгражданите им изпитваха облекчение, че са се махнали, потръпваха от страх, че може да се върнат, оставили бяха след себе си хора с разбит живот и безброй лоши спомени

– Да тръгваме ли? – попита тихо Робин и Страйк кимна. Пусна угарката от цигарата си в кутийката с един пръст бира в нея, тя леко просъска и угасна.

27

A dreadful knowledge comes . . .

Blue Öyster Cult, ‘In the Presence of Another World’43

43 Задава се ужасяващо прозрение... Блу Ойстър Кълт, „В присъствието на друг свят“ – Б. пр.

В „Травълодж“ им дадоха стаи през пет врати една от друга. Робин се бе ужасила, че мъжът на рецепцията ще им предложи двойна стая, но Страйк го изпревари с небрежната фраза „две единични стаи“, преди той да има време да си отвори устата.

Беше нелепо внезапно да изпитат неудобство, след като цял ден бяха прекарали в по-голяма близост в ландроувъра, отколкото в асансьора. Робин се почувства странно да пожелае лека нощ на Страйк, когато стигна до вратата на стаята си; не че той забави крачка. Просто й каза „Лека нощ“ и продължи към своята стая, но изчака пред вратата, преди тя да се справи с картата си за отключване и да влезе след смутено махване с ръка.

Защо му помаха? Глупаво.

Пусна сака си на леглото и отиде до прозореца, откъдето се откриваше мрачна гледка към същите промишлени сгради, край които бяха минали на влизане в града часове по-рано. Имаше усещането, че са напуснали Лондон много по-отдавна, отколкото бе в действителност.

Отоплението беше твърде засилено. Робин с мъка отвори заялия прозорец и в задушната и тясна квадратна стая нахлу хладен въздух. Включи телефона си да се зарежда, съблече се, сложи нощница, изми си зъбите и легна между хладните чаршафи.

Все още чувстваше необяснима нервност при мисълта, че спи само през пет стаи от Страйк. За всичко беше виновен Матю, естествено. „Ако спиш с него, между нас е свършено завинаги“.

Непокорното й въображение внезапно й поднесе почукване на вратата, след което Страйк се самопоканваше под някакъв претекст...

Не ставай смешна.

Завъртя се в леглото и притисна пламналото си лице до възглавницата. Що за мисли? Проклет да е Матю, че й вкарваше глупости в главата, като съди по себе си...

Междувременно Страйк още не се беше добрал до леглото. Усещаше се скован след дългите часове неподвижно седене в колата. Свалянето на протезата му донесе облекчение. Макар че душът не беше особено удобен за еднокрак човек, той го използва, като предпазливо се държеше за дръжката от вътрешната страна на вратата, и се опита да отпусне болящото го коляно с топла вода. Избърса се с кърпа, внимателно се добра до леглото, включи телефона си на зареждане и се пъхна гол между чаршафите.

Докато лежеше с длани под главата и се взираше в тъмния таван, си мислеше за Робин през пет стаи от него. Питаше се дали Матю й беше пратил ново съобщение, дали не разговаряха по телефона в момента, дали тя не използваше уединението си да си поплаче за пръв път този ден.

През пода долитаха шумове от нещо, което наподобяваше ергенско парти: шумни мъжки смехове, подвиквания, затръшващи се врати. Някой пусна музика и басите забумтяха в стаята му. Това му напомни за нощите, когато спеше в офиса си и музиката, носеща се от „12 Бар кафе“ отдолу, вибрираше в металните крака на походното му легло. Надяваше се шумът да не е толкова силен в стаята на Робин. Тя имаше нужда да си почине, утре щеше да шофира на разстояние от още четиристотин километра. Страйк се прозя, завъртя се на една страна и въпреки тътена на музиката и виковете почти веднага заспа.

* * *

На следващата сутрин се срещнаха в салона за закуска. Корморан прикри Робин, докато тя крадешком напълни повторно термоса им с кафе на бюфета, след което и двамата сложиха по няколко препечени филийки в чиниите си. Страйк устоя на изкушението да вземе пълна английска закуска и се възнагради за въздържанието си, като мушна пакетирани кейкчета в раницата си. В осем часа отново бяха в ландроувъра и пътуваха през разкошната природа на Къмбрия с тревисти хълмове и торфени терени под забуленото в лека мъгла синьо небе и стъпиха на магистрала М6 в посока юг.

– Съжалявам, че не мога да те отменя при шофирането – каза Страйк, докато отпиваше от кафето си. – Тоя съединител ще ме убие. Ще убие и двама ни.

– Не ми пречи – успокои го Робин. – Знаеш, че обичам да шофирам.