В служба на злото

– Беше най-противният паразит, когото съм срещал някога – изрече детективът. – Типично би било за него да се опита да изцеди малко слава за себе си от някой друг.

Тя усещаше как той отново започва да се изпълва с гняв, седнал до нея в тясното пространство. Реагираше последователно при споменаване на всеки от тримата заподозрени: Брокбанк пораждаше у него чувство за вина, Уитъкър – гняв, единствено Лейн обсъждаше с известна обективност.

– Пищяла нищо ли не е открил още?

– Каза, че живеел в Катфорд. Ще го открие. Уитъкър ще е там, в някой мръсен ъгъл. Категорично е в Лондон.

– Защо си толкова сигурен?

– Тегли го към Лондон – отвърна Страйк, загледан към редовите къщи отвъд паркинга. – Родом е от Йоркшър, но вече е чиста проба кокни.

– Не си го виждал от цяла вечност, нали?

– Не ми е нужно да го виждам. Познавам го. Той е от ония боклуци, които се стичат към столицата да намерят голямата веселба и никога не си отиват. Въобразяваше си, че Лондон е единственото място, което го заслужава. Дай му на Уитъкър най-голямата сцена.

И все пак вторият му баща никога не бе успял да си проправи път извън мръсните места на столицата, където престъпност­та, бедността и насилието се развъждаха като бактерии, същата онази нелицеприятна среда, която Пищяла още обитаваше. Никой, който не е живял там, не би могъл да разбере, че Лондон сам по себе си представлява отделна страна. Може да го мразеха, задето бе съсредоточил повече власт и пари от всеки друг британски град, но не успяваха да схванат, че бедността носеше свой собствен характер там, където всичко струваше повече, където безпощадната граница между успелите и неуспелите бе постоянно и болезнено видима. Разстоянието между апартамента на Елин в сградата като сладоледена торта на Кларънс Теръс и мърлявата квартира в Уайтчапъл, където майка му беше умряла, се измерваше в няколко километра. Ала ги разделяха непреодолими различия, лотарията на произхода и шанса, пог­решната преценка или щастливата звезда. И майка му, и Елин бяха красиви жени, и двете интелигентни, ала едната бе затънала в тресавището на дрогата сред утайката на човечеството, а другата живееше в лукс и безупречна чистота с изглед към Риджънтс Парк.

Робин също си мислеше за Лондон. Градът бе запленил Матю, ала той нямаше интерес към лабиринтите на световете, които тя обхождаше всекидневно покрай детективската си работа. Матю бе вперил развълнуван поглед към лъскавото лустро: най-прив­лекателните ресторанти, най-добрите райони за живеене, сякаш Лондон бе една гигантска дъска на „Монопол“. Винаги бе изпитвал известна скептичност по отношение на Йоркшър и родния им град Машам. Баща му беше родом от Йоркшър, докато майка му беше от Съри и неизменно бе създавала впечатлението за многострадална жертва заради преместването си на север. Не се уморяваше да поправя Матю и сестра му Кимбърли, ако използваха типични за Йоркшър думи или фрази. Преднамерено неут­ралният акцент на Матю бе породил известна неприязън у братята на Робин, когато двамата бяха започнали да излизат заедно: въпреки нейните протести и типично йоркшърската му фамилия те бяха доловили у него южняшкото парвеню.

– Сигурно има нещо по-особено у хората, родените тук – промълви Страйк, загледан в къщите насреща. – Това място е като изолиран остров. Не бях чувал такъв акцент преди.

Наблизо прозвуча мъжки глас. Запя песен, която на Робин й се стори като църковен химн в началото. После се присъединиха и други гласове, а вятърът смени посоката си и те успяха да чуят част от текста съвсем отчетливо:

Friends to share in games and laughter

Songs at dusk and books at noon . . .41

411 С приятели играем и се смеем, / денем сме заедно над книгите, а вечер – с песните... – Б. пр.

– Училищна песен – каза Робин усмихната. Вече ги виждаше: група мъже на средна възраст с черни костюми, пеещи с пълно гърло, които се задаваха по Бъклю Стрийт.

– Явно погребват стар съученик – отбеляза Страйк. – Погледни ги.

Когато облечените в черно мъже се изравниха с колата, един от тях забеляза, че Робин ги наблюдава.

– Гимназия „Бароу Бойз“! – подвикна й той и размаха юмрук, като че току-що беше отбелязал гол. Мъжете нададоха възгласи, но в подпийналото им поклащане имаше меланхолия. Отново подхванаха песента, докато се скриваха от поглед.

Harbour lights and clustered shipping

Clouds above the wheeling gulls . . .42

42 Кораби са скупчени в осветеното пристанище. / Над стрелкащи се чайки облаци надвисват. – Б. пр.

– Все местни хора са – каза Страйк.