В тъмните гори

— Вие може би ще се изнесете.

— Даваме му осем минути — продължи Робинс с тих, спокоен шепот. — Ако не се появи дотогава, въобще няма да дойде. Или се е загубил, или крулите са го спипали. Ако не тръгнем, крулите скоро ще ни надуп… ще ни хванат, което едва ли ще бъде от полза за баща ти.

— Така или иначе аз не мърдам.

— Това е за твоя сметка.

— А може би пък той да дойде навреме — обади се момчето.

Спряха разискването. Зачакаха.

Нийла се вгледа между дърветата. Като се изключи мижавата лунна светлина, проникваща тук-таме, в гората бе тъмно като в рог. Бащата бе някъде там. Но тя не очакваше той да се появи. Ако въобще някой се появеше, то това щеше да бъде друг.

Нийла потърка ръце. Обърна се и се взря в тъмнината.

Ако въобще някой се появеше…

Тя се доближи до едно дърво и се облегна. Беше й приятно усещането от допира до грапавата му кора.

Така поне няма да могат да ме издебнат изотзад, помисли си тя.

Робинс пак попита за часа.

— Десет и тридесет и пет — отвърна шепнешком Корделия.

Бяха изминали само три минути.

Нийла тихо изстена от напрежение. Кръстоса ръце. Зърната на гърдите й се бяха втвърдили. Бяха щръкнали като от студ. Тя ги покри с длани. Успокоителната топлина ги поотпусна малко.

Вдясно изпука съчка.

Нийла погледна натам. Видя само дървета, храсти и мрак. Нищо не помръдваше. Не последва нов шум.

Но, затаила дъх, тя не отмести поглед от тази посока.

Там някой се беше спотаил и ги наблюдаваше.

Тя го усещаше осезателно. Почти й се струваше, че го вижда.

Някой.

Не беше бащата на момичето.

Единадесета глава

— Седни тук! — заповяда Ханк.

Пег се отпусна на дивана, до който я бе довел Ханк, след като я вмъкна обратно в къщата.

Той застана насред стаята. Държеше Джени за косите. Момичето бе паднало на колене и продължаваше да хлипа.

— Да не си помръднала от място! — предупреди я Ханк.

Пусна я. Посегна към телефона и започна да набира някакъв номер. След като го набра, отново я сграбчи за косата.

— Да. Обажда се е Ханк Стоувър. Възникнаха извънредни обстоятелства. Там ли е шефът Мърдок? Не? Добре тогава, ще изпратите ли насам някое от момчетата? Не, нищо от този род. Държа здраво нещата. — Той се усмихна на шегата си и дръпна косата на Джени. — Адресът е „Нъсбоум роуд“ номер 833… Окей, ще бъда благодарен.

Ханк положи слушалката върху апарата. После изправи Джени.

— Хайде, иди да седнеш при майка си.

Тя седна до Пег и се облегна на нея. Тихо плачеше. Пег обгърна раменете й.

— Хубава я свършихте — каза Ханк. — Ти и твоят проклет брат. Всички ни ще убият, знаеш ли това? — Клатейки глава, той се облегна до стената и скръсти ръце. — Хубави ги надроби тоя кретен. Човек хич не бива да се подебава с крулите. Те ще дойдат за нас. Знаеш, нали?

— Именно заради това трябва да бягаме.

— Да, ще бягате, друг път. Това, което ще сторим, е да сложим ръка на откачения ти брат, още щом се покаже. Така ще стане. И ще го отведем при дърветата. Може би ще е достатъчно. Хубаво братле си имаш! Да ни хвърли всички в кенефа заради някаква си мадама.

— А ти не искаш ли да тръгнеш оттук?

— На мен ми харесва тук, благодаря. Имам си добър бизнес…

— Разбира се, много добър! Да продаваш колите на убитите!

Той заплашително тикна показалец в нейна посока.

— Не пред хлапачката, по дяволите!

— Мислиш, че тя не знае ли? Знае. Кажи му — подкани я Пег.

Джени поклати отрицателно глава.

— Кажи му! — настоя по-остро Пег.

— Да, знам! — троснато изрече Джени.

— Какво знаеш? — напрегнато попита Ханк.

— Ти взимаш колите… на хората, които доставяме на крулите.

Кой ти каза?

— Всички знаят:

Той се спусна към нея с вдигнат юмрук, Джени прикри с длани лицето си.

— Луиз Мърдок! — извика тя.

— Дъщерята на Чарли?

— Да. Тя каза, че част от парите остават за теб, друга — за баща й, а трета — за града.

— Това хич не е тайна — заяви Пег.

— Ха! Според мен всичко това си е много редно. Всеки получава своята част. Не съм единственият, който се възползва от положението!

— Но ти се възползваш повече от другите.

— Така ли? Но не се оплака, когато получи автоматичната миялна машина! Или пък когато ти купих допълнителния телевизор за спалнята. Или…

— Можеше да се хванеш на някоя чиста работа.

— Разбира се. Като твоя брат — оцапаният с масло светец.

— Той е добър механик. Парите му не са кървави.

— Ах, да. Той е чист като снежец. Ако не се счита това, разбира се, че е снабдител от осемнадесетгодишната си възраст насам. — Ханк се ухили. — Същински ангел, няма що!

— Той нямаше избор.

— Разбира се. Бяха допрели пистолет в главата му. Не ми излизай с това. Знаеш ли защо е снабдител? Защото това му харесва. Чувства силата на властта.

— Въобще не знаеш какво говориш!

— Не знам ли? Няма нищо на света, което той да обича повече от това да пуска лапите си на онези…

Думите му бяха прекъснати от звънеца на входната врата.

— Да не сте помръднали! — предупреди ги той. Отиде при вратата и я отвори. — Влизай!

Пег видя, че е Дейв Филдинг. Двадесет и три годишен. Беше най-младият полицай в управлението на Барлоу. Забеляза Пег и Джени. Усмихна им се неловко.

— В какво се състоят неприятностите, мистър Стоувър?