В тъмните гори

Джени се отблъсна от стената и се затича към портата на двора. Дръпна резето и леко я открехна. Надникна през процепа. После я разтвори още и показа главата си навън. След като хвърли по един поглед последователно вляво и вдясно, се обърна назад към Пег и прошепна:

— Алеята е чиста.

Пег я последва навън. Пресякоха тъмната алея на бегом и се скриха зад първия телеграфен стълб.

— Къде се намира домът му? — попита Джени.

— На ъгъла на „Трета“ и „Дивижън“.

— Господи, та това е на другия край на града!

— Знам.

— Не можем да рискуваме да преминем толкова дълго разстояние. Те сигурно ще… Сетих се!

— Какво?

— Тъкър Грейди. Той е на почивка. Видях го да заминава с джипа вчера. И понеже е самотен ерген, сега в къщата му няма жива душа.

— И какво?

— Щом там няма никого, значи можем да я използваме.

— Искаш да влезем с взлом?

— Разбира се. Защо не?

— Но това е противо… — Изражението на лицето на Джени я възпря да довърши думите си. Противозаконно. Що за приумица при тези обстоятелства и на това място? — Ще успеем ли да влезем вътре?

— Няма да е особено трудно. Да тръгваме.

Внимателно поеха по алеята, придържайки се към лявата й страна. Вече приближаваха към пресечката, когато се зададе кола. Джени бутна Пег да залегне. Припълзяха зад две кофи за боклук. Колата бавно се придвижваше към тях.

— Бас държа, че е полицейска — прошепна Джени.

— Мислиш ли, че са ни видели?

— Ако беше така, щяха да ускорят.

Когато колата приближи съвсем, Пег се сниши още повече. Чу пукота на радиотелефона и високия метален глас на диспечера, който бълваше неразбираеми фрази. Гумите изхруптяха по едрозърнестия асфалт на по-малко от метър от тях. Тя долови мириса на дим от пура. Колата ги отмина. Отмряха звуците от радиотелефона. Изчезна и благоуханният мирис.

— Не мърдай, докато не свърнат от алеята — предупреди Джени. — Имай предвид огледалото за обратно виждане.

Когато боботенето на двигателя окончателно заглъхна в далечината, Джени се изправи. Показа глава над кофата и огледа наоколо.

— Всичко е наред — прошепна тя.

Останалата част от разстоянието, което ги делеше от къщата на Тъкър Грейди, изминаха бегом. Тя беше предпоследната от редицата къщи по алеята. Дворът не беше ограден.

Очертанията му бяха маркирани само с дъга от гъсти храсти. До кофите за боклук Джени намери пролука сред храстите.

Заобиколиха към задната страна на къщата. Всичките прозорци на малката едноетажната постройка тъмнееха.

— Сигурна ли си, че вътре няма никой? — попита Пег.

— Не съвсем. Но за нас ще е по-добре да няма.

Приведени, те пресякоха бързо задния двор. Джени изкачи стълбите до остъклената веранда. Извади ножа от задния джоб на джинсите и отстрани стъклото на един от прозорците. Пресегна се през прозорчето и отвори вратата. Влязоха във верандата.

Затаила дъх, Пег остана до врата и я задържа отворена. Готови бяха да побегнат в случай, че някой отвътре внезапно изскочи през вратата на къщата. Джени натисна бравата.

— Заключено е.

Момичето отстъпи назад и заоглежда стената на къщата.

— А-ха! — промълви тя.

Качи се върху една стара кушетка, подпряна на стената. Опита да отвори малкото прозорче над нея. То не поддаде. Джени слезе и пак се огледа. Отиде до една масивна маса в ъгъла, върху която лежаха два стика за билярд. Взе единия стик и се върна при кушетката. Качи се отново върху нея. С удебеления край на стика проби дупка в стъклото на прозорчето.

Пег се присви при резкия звук на строшено стъкло. Обърна напрегнат поглед към вратата.

Застинала на кушетката и държейки стика високо вдигнат като тояга, Джени също прикова поглед в нея. Готова бе да срази всекиго, който би излязъл.

Отвътре не се чу никакъв шум.

Джени остави стика. Бръкна през дупката в стъклото и дръпна резето. Вдигна прозореца нагоре.

— Ще вляза — прошепна тя — и ще ти отворя вратата.

— Да не се нараниш, миличка. Искаш ли да те повдигна?

— Не — отвърна Джени.

Напъха главата си в отвора на прозореца. След миг изчезна.

Пег зачака на тъмната веранда. Гледаше отворения прозорец. Искаше й се тя да бе влязла в къщата вместо Джени. Това се полагаше на нея. Не беше правилно Джени да се подлага на такива рискове. Ако нещо й се случеше…

Защо ли се бавеше толкова?

Пег пристъпи към прозорчето. То беше нависоко и малко. Джени бе преминала през него лесно. Но това не беше толкова просто за Пег.

Реши да изчака още една минута, преди да предприеме каквото и да било. Бавно започна да брои до шестдесет.

Едно, две, три, четири… Вътре се чуха стъпки. Пет, шест… Ключалката щракна. Вратата се отвори. От нея се показа усмихнатото лице на Джени.

— Защо се забави толкова? — попита я шепнешком Пег.

— Действах колкото се може по-чевръсто.

— Добре. Просто се тревожех.

Тя влезе в кухнята и затвори вратата.

— Има само едно нещо — каза Джени.

— Какво е то?

— Човек в спалнята.

— О, Господи!

— Това е някаква стара госпожа. Пък и тя спи.

— Да се махаме оттук!

— Ами! Всичко е наред.

— А ако тя се събуди?

— Ние сме две, а тя е сама. Освен това е прекалено възрастна. А и… — Джени бръкна в блузата си. — За всеки случай й взех тези неща. Бяха до леглото й…

Пег се взря в тъмнината.

— Очила?