Валиант

Няколко минути по-късно ванът спря. Пит слезе и отвори страничната врата. Майк допълзя до предната страна на кафеза и го отвори. Извади чифт белезници, към които имаше прикрепена двуметрова верига. Той изгледа кръвнишки младата жена, докато отключваше клетката и отваряше вратата й.

— Дай си ръцете!

— Върви по дяволите! — Тя обгърна кръста си, с което отказа да му подаде китките си.

Майк се втренчи в нея.

— Направи го, или се кълна, че ще страдаш!

Тя се поколеба. Знаеше, че ще изпадне в беда, ако я удари, затова накрая ги подаде. Можеше да се бори, но щеше да загуби. Така или иначе щяха да я отведат, по-добре да отиде на собствените си крака, отколкото да я влачат ранена.

Майк окова китките й и подхвърли веригата на Пит, който я хвана и я уви около юмрука си. След това Майк внимателно, без да докосва Тами отключи синджира на нашийника, който я държеше завързана към клетката.

— Мърдай! — нареди й Пит.

Тами трябваше да излезе заднишком напред през отвора на микробуса. Тя вдиша свежия въздух и стъпи на земята. Нашийникът тежеше и притискаше гърлото й. Огледа се, но видя само бяло двуетажно здание — индустриален тип. Паркингът бе малък и лампата от вътрешността на вана го осветяваше, сякаш бе ден. Всичко, което можеше да забележи наоколо бяха дърветата, което я увери, че непознатата сграда е отдалечена и изолирана от населено място.

— Да вървим, тъпа кучко! — дръпна веригата Пит.

Металната двойна врата се отключваше с код. Мъжът набра пет числа, като преди това блокира погледа на жената към контролното табло, за да е сигурен, че тя не може да ги види. От вратата се разнесе звънене, тя се отвори, и двамата похитители я въведоха в добре осветена голяма стая, която се оказа някаква стара приемна.

Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че сградата е била изоставена — Тами забеляза в задната част, високо горе, счупени прозорци, слоеве прах и паяжини, покриващи няколко остарели бюра. Опита се да открие някакви следи, които да й подскажат фирмата, притежавала зданието, но не забеляза емблеми или имена, изписани по стените. Поведоха я по тъмен коридор с много черни като катран отвори. В носа й нахлу миризма на мухъл. Мъжете се движиха плътно до нея от двете й страни и стискаха веригата, за да са сигурни, че не може да им се изплъзне.

Някъде отпред, макар и слабо, се чу страшно ръмжене. Тами рязко спря, искаше й се да се обърне и да избяга. Тъпаците дръпнаха веригата и я приковаха на място.

— Тя като че ли се изплаши — засмя се Майк.

— Кой, по дяволите, не би го направил, ако има поне малко мозък? Хайде, дърпай я, аз ще ви следвам. Убеден съм, че на док му е омръзнало да чака.

Погледът на Тами се адаптира към ярките светлини, когато влязоха в друга голяма част на сградата. Помещението беше с бетонни под и стени, таванът се намираше най-малко на петнайсетина метра височина. В средата на залата допълнително бе издигната стена, която да раздели наполовина площта, но тя не стигаше до тавана, тъй като се виждаше и отвъд нея. Дълги по пет метра светлинни тела бяха наредени едно след друго на определени интервали по дължината на целия склад. Всички бяха включени, ярката им светлина почти заслепяваше очите.

— Най-накрая сте тук — заяви по-възрастен мъж с очила, разхождайки се покрай разделящата стена.

Това беше човекът, който Тами бе видяла, когато я измъкнаха от багажника. Сега вече знаеше лицето и титлата му. Ледените му зелени очи огледаха Тами, след което се върнаха към двамата бандити, работещи за него.

— Точно навреме. Той е буден, нахраних го, като му хвърлих допълнително още два килограма месо, за да съм сигурен, че няма да е гладен. Не го изяде цялото, но предполагам, че е сит. Направих всичко възможно, за да не се чувства раздразнен. Сега можем да започнем с нашия експеримент; да видим дали ще се размножава с нея.

— Не трябва ли да я съблечем, преди да я хвърлим при него? Това може да го мотивира да иска по-силно да я чука.

— Не. — Лекарят се намръщи на Майк. — Тя живее с един от тях, дрехите й са попили неговата миризма. Трябва да запазим колкото е възможно по-голяма част от аромата му с надеждата, че звярът ще я приеме. Просто ще я хвърлим вътре по начина, който обсъдихме. Веднага след това се присъединете към мен в стаята за наблюдение. Не искам да я убие само за да се похвали пред публика със зловещото си дело.

— Моля ви — изрече неистово Тами. — Не правете това.

Но тримата мъже не й обърнаха никакво внимание.

— Ето ни и нас — каза Пит, дърпайки веригата, за да приближи жената към отвора на отделената със стена стая. — Надявам се, че тя ухае на нещо, което харесваш.

— Ще го разберем много скоро. — Засмя се Майк.

Минаха през някаква арка и Тами спря, забивайки пети в пода. В задния ъгъл на помещението, пред бетонните стени, беше поставена голяма клетка. Решетките й бяха направени от дебели метални пръти. Основата й представляваше здрава желязна плоча, хваната за бетонния под.