Вариант 13

Стисна зъби и успя да седне — и моментално съжали. Съдържимото на главата й се люшна около оста си. Пригади й се ужасно, сякаш вълна заля цялото й тяло, а дрехите изведнъж й се сториха като усмирителна риза. На някакъв етап се беше разделила с ботушите си — лежаха килнати в противоположни ъгли на хола, толкова далеч един от друг, колкото го позволяваха размерите на помещението, — но панталоните и ризата си бяха на нея. Сети се и как се беше търкаляла по гръб от необуздан смях, след като всички си тръгнаха, докато се опитваше да си събуе ботушите, а след тях и чорапите. Поне в това беше успяла… но с останалото явно не се бе справила.

Ризата й се беше набрала под мишниците, профилните чашки се бяха разхлабили и отделили от гърдите й, докато се бе въртяла в съня си. Едната се беше качила под мишницата й, а другата изобщо я нямаше. Панталоните й се бяха усукали под талията и я стягаха ужасно. Мехурът й щеше да се пръсне, но пък земетръсът в главата й постепенно стихваше до тъпо пулсиране.

„И вали дъжд.“

Вдигна очи и се ядоса, когато най-после разбра откъде всъщност идва звукът. В единия ъгъл на хола древната уредба JVC още работеше. Чипът, каквото и да бе съдържанието му, явно отдавна беше свършил и капризната автоматична система на антиката не беше превключила на син екран. Вместо това мониторът показваше снеговалеж от статично електричество и тихото му съскане се наслагваше върху долитащите през прозореца звуци на града. Изпълваше всичко като…

Устата й се сви. Знаеше какъв чип е гледала. Не можеше да си спомни, но знаеше.

„Добре де, не вали.“

Изправи се, залитна и ядно спря уредбата. Постоя за миг неподвижна, с усещането, че е на чуждо място, сякаш се е вмъкнала, за да открадне нещо. Гърлото й се стегна и тя разбра, че ще се разплаче.

Вместо това тръсна глава, после още веднъж, по-силно, докато силната пулсираща болка не прогони сълзите. Тръгна към банята през спалнята, притискаше слепоочията си с пръсти. На рафтчето над мивката имаше шишенце с банални хапчета за главоболие и лента синкапсули. И по-точно, синаптичен стимулант к37 — армейски суперфункционални капсули, малкият й наследствен дял от черноборсаджийските доставки за Нюйоркското полицейско управление, бяха няколко пъти по-силни от всичко, което се продаваше свободно. Беше прибягвала до тях и преди — бяха се оказали толкова ефикасни, че чак я хващаше страх. Стимулираха реакцията на синапсите и физическата координация, изваждаха от строя всичко останало, и то много бързо. Севги се поколеба за миг, после си даде сметка колко неща има да свърши през деня, нищо че в момента не можеше да си спомни какви точно са.

„Целият шибан град го е ударил на самолечение, Сев. Примири, се.“

Извади две миниатюрни капсули от станиоловата лента и тъкмо да ги преглътне на сухо, със закъснение осмисли един дребен фрагмент, доловен с периферното зрение.

Върна се в спалнята.

— Хей.

Момичето в леглото едва ли беше на повече от осемнайсет-деветнайсет. Стресна се и запримигва сънено като малко дете; но тялото под чаршафа изглеждаше твърде пищно за невинната й физиономия. Седна и чаршафът се смъкна до кръста й. Страхотни и невероятно щръкнали гърди! От пръв поглед си личеше, че номерът се дължи на подкожна мускулна мрежа, а не на импланти. Скъпарска изработка за толкова младо момиче. Сигурно е нечие трофейно гадже, реши Севги, от онези фалшивите, дето ги наемат за една вечер, но точно в момента нямаше сили да рови из спомените си за подходящи лица от снощното парти. Който и да я беше довел, сигурно толкова се беше напил, че на тръгване си бе забравил аксесоара.

— Кой ти каза, че можеш да спиш тук?

Момичето примигна още веднъж.

— Ами ти.

— О! — Гневът й се спихна. Изчака да премине новата вълна на гадене и преглътна. — Събери си нещата и си върви. Партито свърши.

Върна се в банята, затвори вратата и сякаш за да подчертае собствените си думи, повърна в тоалетната чиния.

Когато най-после реши, че е приключила с повръщането за днес, изпи двете капсулки к37 с чаша вода, подпря се на стената под топлите струи на душа и зачака да подействат. Не се наложи да чака дълго. Специалната химия на лекарството осигуряваше бързо действие без странични ефекти, а и липсата на друго съдържимо в стомаха й ускори процеса допълнително. Пулсиращата болка в главата й започна да утихва. Отблъсна се от облицованата с плочки стена, затърси опипом гела и почна да го втрива предпазливо в скалпа си. Мократа сплъстена маса на косата й омекна като послушна коприна, пяната потече по тялото и. Беше като да съблечеш дрехи, които си носил поне пет дни. Усещаше как нова сила и яснота се наслагват в тялото й като допълнителен скелет. Когато след десет минути спря душа, болката беше прокудена зад плътна химическа завеса, а мястото й беше заето от кристална яснота.