Вариант 13

Което си имаше и лошите страни обаче. Докато се бършеше пред огледалото, адски ясно видя колко са натежали бедрата й и изкриви лице. От месеци не беше ходила на фитнес, а домашната й програма „Астротон Каси Роджърс“ — „Същата, която използват екипажите при полетите до Марс“ — бавно изпадаше в забвение като спукана плажна топка. Уличаващите доказателства за небрежността й се виждаха с просто око. А тях не можеш да ги махнеш с една-две капсули като главоболието. Сети се за нелепо съвършените извивки на момичето в леглото си. Щръкнала дизайнерска гръд. Спря поглед върху собствените си гърди, увиснали над ребрата и извити в нелепи посоки.

„Голям праз! Все пак си минала трийсетте, Севги. Вече не се опитваме да впечатлим момчетата на моста при Босфора, нали? Примири се. Освен това ти наближава, а това винаги влошава нещата.“

Косата й изсъхваше и вече приемаше обичайната си форма на рошава черна камбана. Прокара няколко пъти четката през нея, после се отказа. Почти чистият й арабски произход й се звереше от огледалото: високи и широки скули, лице с гърбав нос и плътни устни в комплект със светлокафяви очи и тежки клепачи. Етан веднъж каза, че в лицето й имало нещо тигърско, но сега, с изострени от стимуланта сетива и без грим, май повече приличаше на сърдита сврака. Тази мисъл довлече отнякъде крива усмивка и Севги изкряка няколко пъти на образа си в огледалото. Хвърли влажната хавлия на пода и отиде да се облече. Пътьом установи, че много й се пие кафе.

Както можеше да се очаква, кухнята приличаше на бойно поле. Всяка равна повърхност беше отрупана с мръсни чинии и чаши. Севги се опита да отгатне снощното меню по останките: тъмнозелени петна в чиниите — от лозови сарми, крехки парченца от препечената външна коричка на баничките-бюрек, пържени сини и червени домати в изстинало вече олио, половин катма с месо, беше обърната на обратно и приличаше на изсъхнал и втвърден от мръсотия парцал. В мивката — кула натрупани тигани, килнати пиянската към нея като дефектирал робот. Шишета от „Ефес Експорт“ в спретнати редички покрай едната стена. Леко вкиснатият им дъх изпълваше кухнята.

„Готино парти.“

Същото бяха изфъфлили неколцина от гостите, докато ги изпращаше. Тази подробност предизвика внезапна лавина от спомени — миш-маш от приятели из целия й апартамент, проснати по диваните и насядали по табуретките, много храна и много пиене, енергично жестикулиране с пълна уста, уютно веселие. Наистина се беше получило хубаво парти.

„Мда… жалко, че след като свърши, ти се наложи да видиш сметката и на онази бутилка ирландско.“

„Що така бе, Сев?“

Усети как лицето й се изкривява, знаеше, че очите й са станали безизразни и жестоки заради чувството, което я обземаше.

„Знаеш защо.“

Синаптикът се пръкна иззад мисълта, бодлив и ярък. Внезапно прозря колко лесно е да убие човек, когато е в такова състояние на ума и духа.

Телефонът заговори, меко и разумно, все едно забиваш зъби в памук.

— Регистрирам обаждане от Том Нортън. Ще го приемете ли?

Споменът какво трябва да свърши днес се стовари отгоре й като тухла.

Тя изпъшка и отиде да вземе остатъка от болкоуспокояващите.

Първото странно нещо беше колата.

Нортън обикновено караше един нелепо голям почти античен кадилак, някъде половин декар, с гюрук, предна решетка като ухилена паст и капак, на който можеш да се опнеш за слънчеви бани. На всичкото отгоре се гордееше с това шибано нещо, което си беше странно, като се имаше предвид историята му. На кадилака. Направен в някоя алабамска фабрика преди сто години, кадилакът беше автомобил, заради който Нортън редовно щяха да го арестуват в Ню Йорк, ако не беше платил почти двойно колкото тръжната му цена, за да демонтират оригиналния му двигател с вътрешно горене и да го заменят с магнитна тяга от излязла от производство гама японски катери. Още една месечна заплата беше отишла, за да го полимеризират от муцуната до опашката и да обезсмъртят по този начин колекцията от драскотини и вдлъбнатини, които колата беше натрупала по време на предишния си живот в Джизъсленд. Севги напразно се опитваше да внуши на Нортън, че кадилакът си е чиста проба метафора на идиотското минало, от което идва.

Днес, във внезапен пристъп на синаптично прозрение, Севги си даде сметка, че точно такава кола би се харесала и на Етан и че именно по тази причина кадилачната забежка в иначе безупречното манхатънско поведение на Нортън редовно я докарва до мълчалив гняв.

Днес обаче Нортън не беше с кадилака.

Вместо това, докато излизаше на улицата и намяташе в движение грабнатото от закачалката лятно сако, Севги го видя да се измъква от задната седалка на тъмносиня автоматична сълза, която несъмнено се числеше към автопарка на КОЛИН. И изглеждаше елегантен и самодоволен също като превозното средство, от което беше слязъл, истинска ода за вчесаната компетентност. Прошарените кичури в късата му коса лъщяха на слънцето, загорелите му кавказки черти на бъдещ кандидат-президент, в чиято оригиналност и непокътнатост Нортън се кълнеше с повод и без повод, както винаги подчертаваха светлосините му очи.