Вариант 13

— Нормалната заявка за кацане към Каку, емисии при нормални интервали. Нищо особено.

— Супер. Кораб-призрак до последно, мамка му.

Нортън вдигна ръце, разпери пръсти и започна да стене гробовно. Севги едва овладя напушилия я смях.

— Не е смешно, Том. Не разбирам защо ония от Ръба не са го изпарили още щом е преминал раздела. Нямаше да е първият път, когато правят въздушен трафик на конфети само защото не са им отговорили любезно, идиотите им с идиоти.

— Може би са решили, че на кораба има оцелели — каза Нортън съвсем сериозно.

— Да бе.

— Виж, надявам се да прекроиш това си отношение, преди да пристигнем, млада госпожице. Местните едва ли ще ни посрещнат с отворени обятия и няма нужда да ги предизвикваме допълнително. В крайна сметка наша консерва им е паднала на главите.

Тя сви рамене.

— Плащат данъци на КОЛИН също като нас. Консервата е и тяхна.

— Да, но наша грижа е такива неща да не се случват. Точно по тази причина и те плащат данъци.

— Говори ли с някой от тях, между другото?

Нортън поклати глава.

— С човек — не. Преди да тръгна, пробвах да се свържа с който там е поел случая, но ударих на машина. Стандартен телефонен интерфейс. Каза, че на летището щели да ни чакат от Службата за сигурност на Ръба. Двама от цивилните им агенти, Ровайо и Койл.

— Идентификация пратиха ли?

Нортън се потупа по гърдите — там, където се падаше вътрешният джоб на сакото.

— Имам я на твърд носител. Искаш ли да я видиш?

— Може.

Ченгетата от Ръба бяха балансирано подбрани по пол и етнос. Зад етикета „инсп. А. Ровайо“ се криеше тъмнокожа млада жена от афролатински произход: гледаше от снимката със стиснати челюсти и още по-стиснати устни в очевиден и твърде неуспешен опит да прикрие хубостта на бадемовите си очи и плътните устни. В противоречие със свирепото й изражение косата й се къдреше гъста и по-дълга, отколкото биха я търпели в нюйоркската полиция. Под нея, на същия принтиран лист, инсп. Р. Койл се мръщеше много по-успешно, макар и с размити черти: на средна възраст и от бялата раса. Косата му сивееше и беше подстригана съвсем късо, почти по военному. На снимката се виждаше само до раменете, но човек оставаше с впечатлението за изключително едър мъж, много силен и много нетърпелив.

Севги сви рамене и каза само:

— Ще видим.

Видяха.

Койл и Ровайо ги посрещнаха на суборбиталния терминал на международното летище в Сан Франциско с формално здрависване и машинка за сканиране на ирисите. Такава била стандартната процедура. Нортън изгледа предупредително Севги, която видимо фучеше отвътре. В Ню Йорк не посрещаха така колегите си полицаи. Тук беше трудно да се прецени дали ги тормозят нарочно, или просто им е такава практиката. Койл, който беше точно толкова едър и лаконичен, колкото изглеждаше на холоснимката, представи набързо себе си и колежката си. Оттам нещата пое Ровайо. Приближи се поред към всеки от двамата, разтвори клепачите им с топли и леко загрубели пръсти, прекара скенера пред ирисите им и отстъпи назад. Всичко беше направено със сдържана компетентност и насред потоците от пристигащи пътници, толкова небрежно, че напомняше за обичая на европейците да се мляскат по бузите за щяло и нещяло. На Нортън обаче май му хареса. Ровайо подмина усмивката му без грам внимание, погледна зелената светлинка на скенера и го прибра в чантата си. Койл кимна към ескалаторите в дъното на залата за пристигащи и каза лаконично:

— Насам. Към хеликоптера.

Повозиха се в мълчание на ескалатора, после се прехвърлиха на подвижна пътечка, пресичаща стъклените мехури на проводените от бели подпорни трегери горни нива на сградата, после на асансьор, който ги изплю на бетонна площадка. Изящен автокоптер в червено и бяло ги чакаше с бавно въртящи се витла. На изток заливът грееше сребристосив в светлината на късния следобед. Лек вятър правеше жегата поносима.

— Значи вие работите по случая? — пробва се Нортън, докато се качваха на коптера.

Койл го удостои с безразличен поглед и изгрухтя:

— Цялата шибана полиция работи по случая. — И затвори люка. — Код 2347. Полет по план. Да тръгваме.

— Благодаря. Моля, заемете местата си.

Автокоптерът говореше с гласа на Ейжа Бадауи, нисък и меден, и толкова характерен, че човек не можеше да го сбърка с друг дори и в толкова кратка фраза. Севги имаше смътен спомен от статия в някакво списание — вероятно я бе чела в момент на леко умопомрачение, докато е чакала за среща с адвокатите например — за софтуерния договор, който Бадауи сключила с „Локхийд“. Широки пиарски усмивки и ръкостискания, протести на вбесени фенове. Прозявка, после: „Заповядайте, госпожо Ертекин“. Роторите набраха скорост, мърморенето на двигателя се издигна в приглушено звукоизолирано кресчендо от другата страна на прозореца и се отлепиха от площадката. Потънаха в седалките. Автокоптерът се издигна, наклони се и ги понесе към залива.

Севги също направи усилие да завърже разговор:

— Открихте ли нещо по обшивката?