Вариант 13

Удостои я с лицензираната си леко кривната усмивка.

— Добрутро, Сев. Прекрасен ден, нали?

— Да бе!

— Кога ги изгони? — Беше си тръгнал от купона доста преди полунощ, химически неувреден, поне доколкото тя си спомняше.

— Не помня. Късно беше.

Мина покрай него и се тръшна на седалката, после се премести навътре да му направи място. Вратата се спусна меко надолу и сълзата потегли плавно, зави по Западна 118 и продължи с потока коли. Чак след четири пресечки Севги стопли в каква посока се движат и как ще се отрази това на плановете й за деня. Хвърли поглед към Нортън.

— Какво има, забравил си нещо в офиса?

— Не отиваме в офиса, Сев.

— Да де, нали това решихме вчера. Така че защо се движим на изток?

Нортън пак се ухили.

— Не отиваме в Каку. Има промяна в плана. Днес няма да се насладиш на свободното падане.

Облекчението, което я заля при тази новина, беше като топло слънце по кожата и надви дори любопитството й. Адски мразеше изкачването с елеватора до висините на нанокулата Каку, още повече мразеше да пълзи в безтегловност, когато стигнеха горе. Имаше си лекарства, които притъпяваха неприятните усещания, но Севги изобщо не беше сигурна, че ще се спогодят със синаптика, които циркулираше в системата й. А само при мисълта да провежда разследване, когато изстрадалите й мозък и стомах мучат негодуващо срещу липсата на гравитация, а Земята се люшка пиянски на километри под нея, дланите й започваха да се потят.

— Хубаво. Ще ми кажеш ли все пак къде отиваме?

— Да. На суборбитален терминал „Кенеди“. После на совалката за Сан Франциско в единайсет.

Севги го изгледа.

— Какво е станало? „Гордостта на Хоркан“ не е уцелил доковия си слот?

— Може и така да се каже. — Думите му прозвучаха суховато. — Пропуснал Каку, пропуснал Сейгън и накрая се пльоснал на стотина километра от калифорнийския бряг.

— Пльоснал се?! Нали уж не кацаха на повърхността на планетата?

— На мен ли го казваш? Доколкото знам, оцелял е само централният сегмент. От другото са останали парчетии, пръснати по права линия от Юта до крайбрежието, като повечето е изгоряло при навлизането в атмосферата. Крайбрежната охрана на Ръба в момента влачи на буксир оцелелия сегмент към залива, където с тебе ще го отворим и ще им вземем акъла с брилянтния си анализ на причината за катастрофата или „какво точно се е объркало, по дяволите“. Това, между другото, са думи на Никълсън, не мои.

— Знам, сетих се. — Нортън изричаше ругатни така, както скъперник харчи кредити — само при крайна и неизбежна емоционална необходимост или когато цитира другиго. Проблемът му обаче изглеждаше по-скоро от лингвистично, отколкото от морално естество, защото не показваше особено смущение или неодобрение, когато цитираше други хора или когато Севги ругаеше, което напоследък се случваше често.

— И защо не ми се обади по-рано?

— Опитах. Ти не отговаряше.

— Хм.

— Да. Така че те покрих пред Никълсън, ако за това се чудиш. Казах му, че си някъде в центъра да проверяваш информация за обира на Спринг Стрийт и че ще се чакаме на терминала.

Севги кимна. Наум.

— Благодарско, Том. Задължена съм ти.

Задължена му беше, и то не отсега. През последните две години беше натрупала голям дълг към него, но нито тя, нито той биха го признали на глас. Дългът лежеше неизречен между тях като съучастник, като семейство. А и Никълсън си беше задник, по този въпрос двамата нямаха никакви разногласия.

— Мислиш ли, че има оцелели? — попита Нортън.

Севги гледаше през прозореца към гъстия трафик и си припомняше факти от досието.

— „Гордостта на Хоркан“ е от петата серия. Пригодени са да издържат катастрофи при кацане на Марс, а там няма океани.

— Да, но пък гравитацията е по-слаба.

Сълза на нюйоркската полиция ги изпревари бавно. Панелите бяха на непрозрачен режим — с изключение на шофьорския прозорец, който беше полуотворен. Млада полицайка седеше отпред, превключила беше системата на ръчно управление и шофираше лениво, опряла едната си загоряла ръка на прозореца. Говореше с някого, но Севги не можа да види дали събеседникът й е в колата, или в другия край на аудиовръзката. Под козирката на лятната си уебларна шапка жената изглеждаше небрежно компетентна и делова. Това незнайно защо напомни на Севги за Хулия. Наистина трябваше да й се обади някой път, да види как е и какво прави напоследък, дали е издържала сержантския изпит, дали още мъкне всяка събота вечер стегнатото си дупе, истински магнит за мъже, на моста над Босфора. Да седнат някъде, да си припомнят добрите стари времена, да пийнат бира.

При мисълта за бира си спомни за миризмата в кухнята и й се догади. Побърза да разкара носталгията. Патрулката мина в друго платно и скоро се изгуби от поглед. Севги пробва да изцеди малко компетентност и от себе си.

— Криогенната течност би трябвало да поеме част от сътресението при удара — бавно каза тя. — А и фактът, че се е приземил що-годе цял, говори за някакъв вид контролирано падане, нали така?

— Някакъв вид.

— Получили ли сме нещо от кораба, преди това да се случи?

Нортън поклати глава.