Вариант 13

Цай вече се обръщаше да последва униформените, но при тези думи спря и погледът му сякаш изведнъж се удължи, плъзна се по сухия док, а после и по залива, капитанът като че ли превърташе на бързи обороти някакви кадри от склада на паметта си, нещо, което може би не искаше да вижда отново. И в този момент Севги осъзна нещо важно — че зад шовинистичното високомерие на Койл и Ровайо се крие същата дълбока неувереност, която се долавяше сега и в поведението на Цай, и че поведението на всички тук не е продиктувано от спорове за юрисдикцията и професионална завист, както беше решила отначало.

„Уплашени са — внезапно разбра тя. — И ние сме единствената им надежда.“

Подобно прозрение я беше обземало и преди, още когато беше редово ченге в нюйоркската полиция и работеше по един случай на домашно насилие и наркотици. Говореше с насинената пребита майка на извършителя и изведнъж осъзна, че жената вижда в нея разрешение на проблема си, че очаква от патрулен полицай Ертекин, двайсет и три годишна по онова време, да направи нещо, да заличи с вълшебна пръчица трагедията, сполетяла семейството й.

„Колко е хубаво хората да имат нужда от теб.“

— Отказали — бавно повтори Цай. — Да, мисля, че може да се нарече и така.

Външните люкове просто ги нямаше, бяха изкъртени от контролираните взривове на системата за спешно разхерметизиране. Навярно отдавна бяха потънали на дъното на океана. Овъгленият чукан на „Хоркан“ лежеше на сухия док, стабилизиран, доколкото го позволяваше формата му. Въпреки това се наложи да се спуснат в Четвърти достъп, който приличаше на кладенец, врязан в тавана на централния сегмент. Помощна стълба за работа при нулева гравитация ги отведе до дъното на шлюзовата камера, оттам се спуснаха тромаво през вътрешния люк до наклонената повърхност на централния надлъжен коридор. Меко синьото сервизно осветление се лееше от лазерни панели по стените, но хората на Цай бяха включили и силни лампи при люка и по-нататък по коридора. Яркото бяло сияние се отразяваше в кремавите стени и в… зъби.

Тъкмо зъбите привлякоха погледа й и тя рязко наби спирачки на най-долното стъпало. Оголваща венците ухилена усмивка разсичаше смазана човешка глава, свързана едва ли не символично с проснатия на пода торс. Торс без крайници.

— Разбрахте какво имах предвид, нали? — Цай слезе по стълбата и застана до нея.

Севги мълчеше, мъчеше се да овладее спазмите в стомаха си. Дори да оставим настрана махмурлука, отдавна не беше виждала такова нещо. Последната й година в полицията беше милостиво бедна откъм кървища. Прехвърлянето й от отдел „Убийства“ в отдела за връзки с КОЛИН не й беше спечелило приятели в управлението, но поне беше свело до минимум количеството осакатени човешки останки, които й се налагаше да вижда. Смътно си даде сметка, че ако не беше синаптикът, вече щеше да е изповръщала оскъдното съдържание на стомаха си върху местопрестъплението на Цай.

„Твоето местопрестъпление, искаш да кажеш.

Всичко това е твое, Сев.“

Наведе се и се взря в мъртвеца. Време беше да влезе във владение.

— Алберто Толедо — тихо каза Цай. — Инженер в купола „Стенли“, специалист по атмосферни нанотехнологии. На петдесет, и шест. Прибирал се е след края на договора си.

— Да, знам. — Биографичните подробности се появяваха като мехури в завираща супа при вида на обезобразеното ухилено лице, зашепнаха като призраци. Професионална характеристика, резюме, семейна история. Този човек имаше дъщеря някъде. И двете бузи бяха разкъсани и на практика липсваха чак до костта, останали бяха само миниатюрни късчета плът. Челюстта беше оголена. Очите…

Севги преглътна. Стомахът й още се бунтуваше. Нортън застана до нея и сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си, Сев?

— Да, добре съм. — Съсредоточи се върху фактите. С „Гордостта на Хоркан“ не бе имало връзка почти през целия период на дългото му завръщане към Земята — почти седем месеца и половина. — Капитане, това… изглежда скорошно.

Цай сви рамене.

— В корабната система за въздухообмен имало антибактериални препарати, така казаха моите хора. Но иначе, да, предполагаме, че Алберто е бил един от последните.

— Последните?!

Погледна Нортън и с облекчение установи, че и той е потресен колкото нея. Разсеяно отбеляза киселата миризма на нечие стомашно съдържание, пропила се във въздуха на затвореното пространство. Фактът, че и други преди нея са реагирали по същия начин, й подейства някак успокояващо. Стана й по-лесно да не последва докрай примера им.

— Какво е станало с крайниците? — успя да попита тя, почти небрежно.

— Били са хирургично отстранени — каза Цай и махна към коридора. — Все още свалят записите на автохирурга, така че не можем да сме сигурни в неговото участие, но логиката сочи натам.

— Тогава как се е озовал тук?

— На това е малко по-трудно да се намери обяснение. Може би труповете са се разместили при сблъсъка. Намерихме повечето криогнезда отворени, хранителните течности са разплискани по пода и стените. Който и да е направил това, изглежда, не е бил маниак на тема чистота, поне към края.