Вечна любов

— Тук съм, възхищавам се на ваната ти. — Върна се в спалнята. — Какво се е случило?

— Всичко е наред.

„Сигурен ли си?“, искаше й се да го попита. Защото той беше напрегнат и замислен. Влезе в гардероба с размерите на стая.

— Не се тревожи, можеш да останеш тук.

— Но…?

— Няма „но“.

— Рейдж, какво става?

— Трябва да изляза с братята си довечера. — Излезе от гардероба — беше съблякъл сакото си — и я заведе до леглото. Седна и я дръпна до себе си. — Догените, нашите слуги, знаят, че си тук. Те са безкрайно предани и дружелюбни, няма от какво да се страхуваш. Фриц, икономът, ще ти донесе храна след малко. Ако имаш нужда от нещо, просто го помоли. Ще се върна на зазоряване.

— И дотогава ще бъда заключена тук?

Той поклати глава и се изправи.

— Свободна си да се разхождаш из къщата. Никой няма да те докосне. — Извади късче хартия от кожено калъфче и написа нещо върху него. — Това е телефонният ми номер. Обади ми се, ако имаш нужда от мен и ще се върна само след секунди.

— Държиш скрита някъде тук машина за телепортиране ли?

Рейдж я погледна и изчезна.

Не в смисъл на излезе бързо от стаята. Просто изчезна. Мери скочи от леглото и покри устата си с ръка, за да не извика от тревога.

Рейдж я прегърна откъм гърба.

— След секунди.

Тя хвана здраво китките му и ги стисна силно, за да е сигурна, че не халюцинира.

— Това е страхотен фокус — каза с тънко гласче. — Какви други номера имаш в шапката си?

— Мога да включвам и изключвам разни неща. — Стаята потъна в мрак. — Мога да запалвам свещи. — Две от тях, поставени върху скрина, пламнаха. — И съм много сръчен с ключалките и други подобни.

Тя чу как ключалката се превърта, а после вратата на гардероба се отвори и затвори.

— О, мога също да направя нещо наистина страхотно с езика си и дръжката на черешка.

Целуна я отстрани по врата и влезе в банята. Вратата се затвори и се чу шумът от течаща вода.

Мери остана закована на мястото си, а сърцето й подскачаше като грамофонна игла върху плоча. Гледайки колекцията му от дискове, тя реши, че сигурно имат нещо общо с бягството от действителността. Особено като се имаше предвид колко странен и колко нереален беше той.

Когато след малко Рейдж излезе от банята обръснат, прикрил слабините си с хавлия, тя седеше в леглото, подпряна на възглавниците, и гледаше „Остин Пауърс в Златния член“ по телевизията.

— Хей, това е класика. — Той се усмихна и впери поглед в екрана.

А тя съвсем забрави за филма, докато гледаше широките му рамене, мускулите на ръцете му и формите, които хавлията само подчертаваше. И татуировката. Това гърчещо тялото си свирепо същество с бели очи.

— „Близначки, Базил, близначки“ — издекламира Рейдж с подходяща интонация прочутата реплика от филма.

Намигна й и влезе в гардероба.

Макар че интуицията й нашепваше друго, тя го последва. Облегна се на касата на вратата и се опита да си придаде непринуден вид. Рейдж беше с гръб към нея и обуваше черни кожени панталони. Татуировката се раздвижи ведно с ръцете му докато закопчаваше ципа.

От устата й излезе тиха въздишка. Какъв мъж. Вампир. Каквото и да е.

Той й хвърли поглед през рамо.

— Добре ли си?

Всъщност цялото й тяло бе пламнало.

— Мери?

— Чувствам се добре. Превъзходно дори. — Сведе поглед и прояви силен интерес към многото обувки, подредени в редица на пода. — Ще се лекувам сама с колекцията ти от филми, докато накрая не изпадна в кома, изкуствено предизвикана от културната дрога.

Той се наведе да обуе чорапите си, а очите й останаха приковани в кожата му — гола, гладка и златиста…

— Относно спането — каза той. — Аз ще спя на пода.

Тя си помисли, че много би искала да е в това огромно легло заедно с него.

— Не бъди глупав, Рейдж. И двамата сме възрастни. А леглото е достатъчно голямо в него да спят шестима.

Той се поколеба.

— Добре. Обещавам да не хъркам.

А можеш ли също така да обещаеш да не я докосваш?

Облече черна риза с къси ръкави и обу тежки ботуши. След това втренчи поглед в металния шкаф, който заемаше цяла една стена, от пода до тавана.

— Мери, защо не се върнеш в спалнята? Имам нужда от минутка усамотение. Окей?

Тя се изчерви и се обърна.

— Съжалявам, не исках да наруша личното ти пространство…

Той хвана ръката й.

— Не е това. Възможно е да не ти хареса онова, което ще видиш.

След днешния ден едва ли бяха останали много неща, които биха могли да я шокират.

— Давай — прошепна. — Прави… каквото трябва.

Рейдж погали китката й, след това отвори металния шкаф. Извади празен черен кожен кобур, преметна го през рамо и го закопча под гърдите си. После широк полицейски колан. Но по него, както и в кобура, нямаше нищо.

Погледна я. И извади оръжията.