Вечна любов

О. изключи двигателя и се огледа. Бяха изсекли дърветата и сега имаха около сто четиридесет и осем квадратни метра равен терен. Това беше парцелът, върху който щяха да построят центъра за въздействие.

У. застана в откритото пространство и се обърна към събралите се лесъри.

— Да започнем със стените. Искам да издигнете такива от три страни. Едната да остане отворена. — Махна нетърпеливо с ръка. — Хайде, размърдайте се.

Мъжете се разпръснаха.

Шумът от приближаващо се превозно средство накара всички да замръзнат по местата си, макар липсата на светлини да предполагаше, че е един от тях. Тъй като виждаха превъзходно в мрака, лесърите можеха да се движат свободно в нощта. Който и да седеше зад кормилото, притежаваше същата необичайна острота на зрението, защото заобикаляше успешно дърветата.

Миниванът спря и от него слезе господин Х. О. отиде при него.

— Сенсей — каза той и се поклони. Знаеше, че копелето се ласкае, когато му показват уважение. Напоследък не му беше така забавно да го изкарва от кожата, както някога.

— Изглежда напредвате, господин О.

— Нека ви покажа какво правим.

Трябваше да викат заради силните удари с чук, но нямаше причина да се тревожат за шума, който вдигаха. Намираха се точно в средата на район от седемдесет и пет акра на около тридесет минути от центъра на Колдуел. Западно от тях беше мочурището — равна местност, която река Хъдзън заливаше, когато прииждаше. На север и изток се издигаше скалистата планина Бит Ноч, която катерачите не обичаха, защото изобилстваше от свърталища на гърмящи змии, а туристите намираха за непривлекателна. Дотук можеше да се стигне единствено от юг, но бедните бели земеделски работници, които живееха в разпръснатите и рушащи се ферми, изглежда, не обичаха да се разхождат из околността.

— Добра работа — каза господин Х. — Къде ще бъдат разположени складовете?

— Тук. — О. застана на определеното място. — Оборудването ще пристигне сутринта. Ще бъдем готови да приемем посетители след ден.

— Наистина си се справил, синко.

По дяволите, мразеше да го наричат така.

— Благодаря, сенсей — каза господин О.

— Изпрати ме до колата. — Като се отдалечиха на известно разстояние от останалите, господин Х. каза: — Поддържаш ли връзка с отряд Бета?

О. положи усилия дори погледът му да не трепне.

— Не.

— Виждал ли си някой от тях напоследък?

Господи, какво ли целеше водачът им с този разговор?

— Не.

— Например по някое време снощи?

— Не, както казах, не поддържам връзка с отряд Бета. — О. смръщи вежди. Знаеше, че ако поиска обяснение, ще изпадне в положението да се защитава, но пет пари не даваше. — Защо е всичко това?

— Членовете на отряд Бета, които бяха изпратени снощи в парка, имаха добри перспективи. Не ми се иска да мисля, че си изклал конкурентите си…

— Някой от братята…

— Да, били са нападнати от член на братството. Точно така. Има обаче нещо странно. Братята винаги се стараят да намушкат врага в гърдите, за да се разпадне тялото. Но момчетата от Бета са били оставени да умрат от раните си. Били са в толкова тежко състояние, че когато е дошло подкреплението, не са могли да отговорят на нито един въпрос. Така че никой не знае какво се е случило.

— Не съм бил в парка и вие го знаете.

— Така ли?

— По дяволите…

— Внимавай как говориш. И какво правиш. — Господин Х. присви толкова силно бледите си очи, че заприличаха на цепки. — Знаеш на кого ще се обадя, ако се наложи отново да те накажа. А сега се залавяй за работа. Ще се видим с теб и останалите бойци на сутрешната проверка.

— Мислех, че електронната поща е за това — процеди О. през стиснатите си зъби.

— Отсега нататък ти и твоят екип ще се явявате лично.

Миниванът потегли, а О. втренчи поглед в нощта, заслушан в шумовете, характерни за строителните работи. Би трябвало да кипи от гняв. А той бе просто… уморен.

Господи, не му беше останал ентусиазъм за работа. Не можеше дори да се вбеси от глупостите на господин Х.

Всякакво вълнение му бе отнето.

Мери хвърли поглед на електронния часовник. Показваше 1:56. До зазоряване имаше още много часове, а не можеше да мигне. Затвореше ли очи, виждаше всичките онези оръжия, които Рейдж беше взел със себе си.

Легна по гръб. Мисълта, че може да не го види отново, бе така обезпокоителна, че не й позволяваше да анализира чувствата си. Просто ги приемаше, макар да я терзаеха, и се надяваше на някакво облекчение.

Господи, искаше й се да може да върне времето назад. И отново да стигнат до момента, в който той се приготвяше да излезе. Тя щеше да го прегърне здраво. И да му изнесе строга лекция как да се пази, макар да не знаеше нищо за бойните изкуства, а той да беше майстор в битките, или поне тя се надяваше да е така. Просто не искаше нищо да го застрашава…

Внезапно вратата се отключи. Още докато се отваряше, русата коса на Рейдж проблесна на светлината, която нахлу откъм коридора.

Мери скочи от леглото, прекоси бързо стаята и се хвърли в прегръдките му.

— О, какво, по… — Той я обгърна и я повдигна. Притисна я до себе си, влезе и затвори вратата. Остави я да се плъзне надолу по тялото му. — Добре ли си?