Вечна любов

Не мина много време, преди отново да се разтрепери от притеснение, така че вдигна телефона. Бела отговори и Мери изпита облекчение, че чува гласа на приятелката си. Известно време говориха за незначителни неща. После, когато почувства, че е готова, тя каза, че ще се върне у дома си веднага след като в къщата бъде инсталирана охранителна система. Беше благодарна, че Бела не настоява да научи подробности.

След малко и двете замълчаха продължително.

— Мери, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Виждала ли си някой от другите бойци?

— Да, неколцина. Но не съм сигурна дали съм се срещала с всички.

— Познаваш ли един, който… върху чието лице има белег?

— Това е Зейдист.

— О, той…

— Какво?

— Ами, чувала съм разни неща за него. Казват, че бил опасен.

— Да, представям си. Но, знаеш ли, не съм сигурна, че е толкова лош. Защо питаш?

— О, просто така. Наистина.

В един часа през нощта Джон Матю излезе от заведението на Мо и тръгна към дома си. Тормент не бе идвал. Може би нямаше да дойде. Може би беше изпуснал възможността да тръгне с него.

Вървейки в студената нощ, Джон не бе на себе си. Желанието да се махне от сградата, където живееше, се засили толкова, че му идваше да побегне. Страхът бе толкова силен, че го преследваше дори насън. Бе дремнал преди работа и кошмарите му бяха ужасни, пълни с видения за белокоси мъже, които го преследваха, хващаха го и го отвеждаха на някакво тъмно място под земята.

Когато наближи вратата на апартамента си, държеше ключа в ръка и не се забави нито миг. Втурна се вътре и затвори, като заключи всичко — двете резета, веригата. Искаше му се вратата да има една от онези яки стоманени летви, които влизат в пода.

Знаеше, че трябва да се нахрани, но не му се занимаваше с протеиновите шейкове, затова седна на леглото, надявайки се, че силите му ще се възстановят от само себе си. Щяха да са му нужни. Утре трябваше да излезе и да си потърси ново жилище. Време бе да се спасява.

Но, Господи, как му се искаше да бе тръгнал с Тормент, когато имаше…

На вратата се почука. Джон вдигна поглед, надеждата и страхът в гърдите му се вплитаха ведно като нишките на въже.

— Синко? Аз съм, Тормент. Отвори.

Джон се спусна през стаята, дръпна резетата и едва не се хвърли върху мъжа.

Веждите на Тормент се свиха над тъмносините му очи.

— Какво става, Джон? Нещо не е наред ли?

Джон не бе сигурен доколко може да му разкаже за бледия мъж, когото бе срещнал на стълбището и реши да премълчи. Нямаше да рискува Тормент да си промени решението, защото хлапето, което мисли да вземе у дома си, е откачено и има мания за преследване.

— Синко?

Джон отиде да вземе бележника и химикалката си, докато Тормент затваряше вратата.

„Радвам се, че дойде. Благодаря ти.“

Тормент прочете думите.

— Да, щях да дойда по-рано, но миналата нощ имах… работа, за която трябваше да се погрижа. Е, помисли ли си за…

Джон кимна и започна да пише бързо.

„Искам да дойда с теб.“

Тормент се усмихна леко.

— Това е хубаво, синко. Добър избор.

Джон пое дълбоко въздух. Чувстваше се безкрайно облекчен.

— Ето какво ще направим. Утре вечер ще дойда да те взема. Сега не мога да те заведа у дома, защото до сутринта ще имам работа навън.

Паниката отново стисна Джон за гърлото. Хайде, стига, каза си той. Какво е един ден?

Два часа преди зазоряване Рейдж и Вишъс отидоха при входа на Гробницата. Рейдж чакаше в гората, докато Ви внесе урната, която намериха в дома на лесъра на „Ла Крос“. Другият адрес се оказа изоставен център за мъчения. В задушното мазе на евтината двуетажна къща откриха покрити с прах инструменти, както и маса и ремъци за връзване. Мястото бе ужасяващо доказателство, че обществото е променило стратегията си — вместо да се бият срещу братята, сега отвличаха и измъчваха цивилни. Когато си тръгнаха, и двамата с Вишъс се давеха от желание за мъст.

По пътя обратно се бяха отбили до къщата на Мери, за да може Ви да огледа мястото и да прецени какво ще му трябва, за да направи охранителната система напълно сигурна. За Рейдж беше същинско изпитание да влезе там. Да види нещата й. Да си спомни за първата нощ, когато отиде при нея. Изобщо не можеше да погледне към дивана, защото му напомняше какво направи с тялото й на пода зад него.

Сякаш оттогава бе минал цял живот.

Изруга и продължи да оглежда гората край входа на пещерата. Когато Ви излезе, двамата се дематериализираха, за да се появят в двора на имението.

— Хей, Холивуд, с Бъч ще ходим в „Едноокия“ за по едно преди сън. Искаш ли да дойдеш?

Рейдж погледна тъмните прозорци на спалнята си.

Макар да не гореше от желание да ходи в „Едноокия“, знаеше, че не бива да остава сам. Както се чувстваше, със сигурност щеше да тръгне да търси Мери, да я моли и да се държи като глупак.

Щеше да се унижава напразно. Тя ясно бе показала как стоят нещата и не беше от жените, които се поддават на убеждаване. Освен това, бе приключил с играта на болен от любов идиот.

Почти.

— Да. Ще дойда с вас, момчета.