Великата китайска зоологическа градина

Типично за Бен – Си Джей не можеше да определи дали иска да каже жалко, че е била ранена, или жалко, че красивото ѝ лице е обезобразено.

– Как върви изследването на вокализациите? – попита тя, за да смени темата.

– Изумителна работа – каза той. – Възможността на живота. Тук съм вече от шест години и проучванията са невероятни. Имам база данни с над триста отделни и разпознаваеми вокализации. Никога досега не съм виждал подобни животни. Те общуват. Всеки крясък и сумтене означават нещо. Живеят в строго йерархични групи, враждуват с други дракони. Абсолютно изумително.

– До днес – каза Си Джей.

Патрик се намръщи.

–Да. До днес. Но нашите китайски приятели са решителни, За тях това ще е временен неуспех, необходима загуба в похода им за осъществяването на мечтаната Велика драконова зоологическа градина.

Си Джей поклати глава.

– Неща като това не могат просто да се преодолеят. Повече от шейсет души са мъртви и журналисти от „Ню Йорк Таймс” бяха свидетели на това. Когато Улф и Пери се върнат в Хонконг, това ще стане най-голямата новина на света.

– И още как – обади се Хамиш.

Наблизо спря втори „Рейндж Роувър”.

Ху Тан слезе от джипа. Полковник Бао отиде направо при него с Патрик и двамата капитани. Последва бърза дискусия.

Си Джей ги наблюдаваше. Грег Джонсън неусетно застана до нея и каза тихо:

– Чудно ми е за какво си говорят.

– Да – съгласи се Си Джей. – Чудно ми е и за вас, господин Джонсън – добави тя, като продължи да гледа Бао, Ху Тан и Патрик. – Доста сте хладнокръвен в напечени ситуации и се проявявате като невероятно добър стрелец за обикновен „помощник; в посолството”. Какъв сте всъщност?

На лицето на Джонсън заигра иронична полуусмивка.

– И вас самата ви бива в напечени ситуации, доктор Камерън.

– Имам опит с крокодили, които искат да ми отхапят главата. А вие?

– Възможно е и аз да имам известен опит – каза Джонсън. – Макар че при мен заплахите бяха по-... човешки по природа.

Си Джей се обърна да го погледне. Полуусмивката му още си беше там, погледът му бе непроницаем.

Моментът рязко бе прекъснат от Ху, който тръгна към тях.

– Господин посланик! Господин Джонсън, доктор Камерън, господин Камерън – каза той официално. – Всички сте добре, надявам се. Нали няма ранени?

– Добре сме – отвърна Си Джей.

– Честно казано, нямам думи – продължи Ху. – Направо ужас. Силно съм смутен и потресен от тази ужасна загуба на човешки живот. Много съжалявам, че се случи да станете свидетели. Надявам се да ни простите. Както несъмнено разбирате, имам много работа, особено в административната сграда, където загинаха много хора. Ако нямате нищо против да последвате капитан Вонг, той ще ви събере с господата Улф и Пери и ще ви върне в Хонконг. Още веднъж., ужасно съжалявам. Уви, обиколката ни приключи.

32.

Отведоха ги при бял микробус за гости на зоологическата градина.

Вече започваше да се стъмва.

Докато другите се качваха, Си Джей отиде при Бен Патрик.

– Бен, преди да си тръгна, бих искала да попитам каква е тази малка долина?

Патрик се подсмихна.

– Тя е само за важни клечки. И под важни клечки имам предвид много богати и много влиятелни китайци.

– И какво представлява по-точно?

– Ловен парк – каза Патрик. – Срещу известна сума щастливецът може да ловува дракони. Мястото е предназначено за собствениците на казина от Макао и богати ловци от Америка. Когато приключат с битките през уикенда, воините сядат в хижата на по чашка коняк „Хенеси” и си разказват истории.

– О – каза Си Джей. Това обясняваше чисто новата туристическа екипировка на партийните величия.

Не беше никаква туристическа екипировка.

А ловджийска.

Обясняваше също и черната стая, през която бяха минали и в която се беше почувствала така, сякаш е зад кулисите на театър – защото тя беше задкулисно помещение. Именно от нея пускаха драконите в ловния парк. Докарваха ги в черната стая от Люпилния център и ги пускаха през маскираната врата или може би през други врати в страничните тунели.

„Просто да не повярваш”.

– Довиждане, Бен – каза Си Джей.

– Всичко добро, Си Джей – хладно отвърна Патрик. Си Джей отиде при останалите в микробуса. Колата беше съвсем нов модел „Фолксваген”, добре обзаведена, с кожен салон и климатична инсталация.

Тя се качи вътре и се отпусна в удобната хладна седалка, изтощена и потна.

Микробусът потегли по виещия се път към изхода на малката долина.

Излязоха от ловния парк и завиха наляво по околовръстния път.

Вече беше почти тъмно и пътят бе осветен от кехлибарени лампи. Буреносни облаци се трупаха пред пълната луна и я закриваха.

Си Джей видя светлините на стоповете на сребристия ВИП джип пред тях – пътуваше покрай северния край на голямата долина и тъкмо щеше да влезе в един тунел.

Затвори очи. Беше останала напълно без сили и сега, когато най-сетне бе в безопасност, си позволи да се отпусне и да се унесе от лекото поклащане.

Микробусът неочаквано зави и Си Джей усети как се накланя наляво.

Отвори очи.

Бяха направили рязък завой и бяха излезли от околовръстния път. Стоповете на джипа продължиха напред и изчезнаха в тунела.

„Странно” – помисли си Си Джей.