Веровещица

Дори да станеше, старите монаси се интересуваха повече от наемническите мисии, отколкото от почитането на Каар Ауен. В крайна сметка Каар Ауен бяха просто мит, докато

бронзовите пиестри бяха действителни.

И въпреки това все се изплъзваха на Едуан. Йотилуци беше обявил награда за главите

на двете момичета, които бяха опитали да оберат каретата му. Едуан искаше да получи

тази награда. Отчаяно. Затова беше проследил веровещицата до Южния пристанищен

район, където... неочаквано беше изгубил следата ѝ.

Малко по-късно по чиста случайност се беше натъкнал на номатското момиче покрай

каналите - само че тя също му се беше изплъзнала. По-лошото беше, че той не беше успял

да я проследи, защото кръвта ѝ нямаше мирис.

За двайсетте си години живот не беше срещал човек, чиято кръв да не може да надуши.

Никога.

Изненадата го беше... разстроила. Беше го накарала да изскърца със зъби по-силно, отколкото когато изгуби ценната веровещица. И така, ето го тук, като наказан под тавана, вместо да гони двете момичета.

Едуан долепи тънкия си бронзов далекоглед до око и надникна през шпионката, издълбана в тавана. Хората обикаляха по мраморните подове. Ярки нюанси на оранжево,

зелено и синьо кадифе, увити в пастелна коприна. Каква загуба на време. На бала на

дипломатите нямаше да се случи нищо - както имаше навика да казва бащата на Едуан, Двайсетгодишната спогодба беше направила хората лениви и непредприемчиви.

Когато ушите му доловиха първите звучни тонове на нубревненската четиристъпка и

потракването с токове, той реши да смени обстановката. Промуши се като крокодил през

тясното пространство и стигна до една стълба. Подмина други двама наемници, които го

измериха смутено с очи и прошепнаха:

- Демон от Пустотата.

Той се престори, че не ги е чул. Тези слухове му харесваха. В крайна сметка страхът на

хората си имаше предимствата, например той можеше да си избира най-добрите точки за

наблюдение. Дори карторските ад-бардове и марстошките Усойници - личната гвардия на

императрица Ванес - му бяха позволили първи да влезе зад стените на двореца.

Едуан бутна тавана в ъгъла и пред него зейна отвор - водеше към тайниците зад

стените на балната зала. До пода на петдесет стъпки под него се беше проточила

абсолютно долнопробна и непотребна при спешност въжена стълба. Поредният пример за

нарастващата немарливост на далмотийците (както и на всички останали). Ако се

наложеше охранителите да напуснат тавана, слизането щеше да отнеме цяла вечност.

Четиристъпката тъкмо навлизаше във второто си движение, когато ботушите му

докоснаха пода. Цигулките пееха в сумрака зад стената и раздвижваха прахоляка и дъските

с вибриращия си звук. Над тях се открояваше лекото потропване с токове, което Едуан

определи като танца на лозата.

Да, знаеше нубревненската четиристъпка. Не добре, а и по-скоро би се намушил сам с

шиш за печене, отколкото да я подхване. И все пак знаеше стъпките. Наставникът му го

беше задължил да ги научи през първите му години в Манастира.

Той тъкмо се канеше да завие наляво, когато в ноздрите му нахлу познат кръвомирис.

„Пропити с отрова тайни и безкрайни лъжи.“ Едуан не знаеше дали слуховете бяха верни -

дали кръвта на марстошките Усойници наистина съдържаше киселина, - но знаеше, че

беше най-разумно да се държи настрана от телохранителите отрововещи - ако не за друго, то заради болезнения досег на миризмата им е носа му.

Затова той се отказа от маршрута наляво и тръгна надясно. Когато най-сетне намери

една шпионка, по-малка от тези в тавана, и долепи око до нея, вече беше започнало

третото движение от танца.

А неговите вежди подскочиха рязко.

Имаше само двама танцьори и носовете и токовете на обувките им тракаха по мрамора

със скорост, каквато не беше виждал дотогава - а още по-впечатляващото беше, че около

тях се беше извил вятър. Очевидно единият носеше някаква въздушна магия.

Зрителите се отдръпнаха като отлив пред въртящите се танцьори, чиито крака се

носеха шеметно, въпреки че лицата им оставаха безизразни, с присвити, съсредоточени

очи. Вятърът набираше все повече сила и се завихряше в ритъма на музиката. И на

стъпките. Той подмяташе полите и косата на момичето и блъскаше зяпналите зрители, щом двойката преминеше покрай тях.

Едуан продължи да гледа, леко впечатлен от умението, което беше нужно, за да

танцуваш с подобна бързина и грация, но постепенно нещо взе да гъделичка ноздрите му.

Той инстинктивно огледа близките лица и подуши въздуха. Усещаше... остра кръв. Дива

кръв.

Кръв, която нашепваше за планински ридове и скални отвеси; за ливади, покрити с

жълтурчета, и за истина, скрита под снега.

Стомахът му потръпна от вълнение. Веровещицата беше тук - на самото тържество.

Екнаха последните звучни ноти от четиристъпката и очите му се върнаха върху

танцьорите. Вятърът затихваше. Двамата се бяха отдалечили един от друг за последната