Веровещица

гаснат сред ослепително белите нишки на страха. От Корлант нямаше и помен.

После нещо друго привлече вниманието им - във въздуха прелетя гърне с барут, придружавано от крясъка на Гречя:

- Пламък!

Гърнето избухна. Изьолт се просна на земята, а отгоре се посипаха свистящи огнени

шрапнели. Майка ѝ не я беше изоставила.

Хората се спуснаха да бягат. Изьолт също. Към гласа на майка си - към дома си. Но

докато стъпалата ѝ вдигаха облаци прах сред взривовете на гърнета по другите къщи, сред

горящите сламени покриви, които караха номатците да побягнат в паника, тя усети, че

нишките около нея отново се разместват.

Винаги ставаше така - в мига, щом жертвата усетеше, че е била изиграна, - и сега се

случваше същото. Хората бяха осъзнали, че са загубили своя Кукловод, но жаждата им за

кръв не беше утолена; напротив, беше нараснала.

Изьолт стигна до края на къщата на майка си - Гречя обаче не беше наоколо.

- Изьолт!

Тя врътна очи наляво. Алма се носеше към нея на неоседлана кобила. Кафеникавата

козина и черните крака бяха почти невидими в мрака - както и черната рокля на Алма.

Момичето спря кобилата с юзди и издърпа Изьолт пред себе си. На гърба си беше

преметнала традиционен номатски щит - дървен квадрат, предназначен да пази носителя

при бягство.

Алма пришпори кобилата в галоп към портата. Разочарованието в нишките на хората

ги изпъна още по-рязко. Те запулсираха още по-бързо. Бяха осъзнали, че са ги измамили.

Именно затова към момичетата полетяха камъни, затова във въздуха проехтя

непогрешимото „пжиу!“ на летящите стрели, следвано от рева на Корлант:

- Спрете ги! Убийте ги!

Изьолт и Алма обаче вече бяха достигнали до дъбовете край оградата. Камъните

затрополиха по стволовете им; стрелите тракаха между клоните... и се забиваха в щита на

Алма.

- Къде е майка ми? - извика Изьолт.

Носеха се стремително към портата... която беше затворена.

Не. Не затворена. Открехната. И се разтваряше все повече.

Алма насочи кобилата към разширяващата се пролука. Животното промени посоката

на галопа си и за миг разкри дясната страна на момичетата. Нещо се удари в дясната

мишница на Изьолт.

Силата на удара я тласна встрани и тя се опря в ръцете на Алма. Не знаеше какво я беше

ударило - може би камък... Болката обаче пулсираше. Тя обърна очи надолу с тревога и

съзря тънкия връх на стрела, който стърчеше от кожата над лакътя ѝ. Дългата кедрова

дръжка с черни и бели кокоши пера се подаваше от другия край.

Тя хвърли един поглед назад и забеляза Корлант, който тъкмо беше отпуснал лъка с

доволна усмивка на осветеното си от луната лице. После гласът на Алма прониза

тъпанчетата й:

- Дръж се!

Изьолт се извърна, хвана се здраво и двете препуснаха по поляната под лунните лъчи...

Портата за кратко заглуши виковете на селяните. Изьолт стисна здраво бедра и изправи

пръстите на краката си нагоре, както я беше учила майка ѝ.

Майкаѝ.

Тя присви очи: стори ѝ се, че различава нечий силует на гърба на друг кон, който

подскачаше през тревата, следван плътно от по-дребен силует. Мърльо. Гречя явно беше

отворила портата и се беше спуснала да бяга, уверена, че Алма ще изведе Изьолт.

„Корлант явно знае за плана ни с Алма”.

Това бяха думите на Гречя... План. План срещу Корлант, който явно искаше да отнеме

живота на Изьолт - макар че тя самата нямаше никаква представа защо.

За половин дъх Изьолт си каза, че би предпочела да се изправи пред кръвовещия, отколкото пред Корлант. И пред племето. Мисълта обаче изчезна почти на мига, тъй като

сега поне беше жива. Съмняваше се, че кръвовещият не би улучил, ако се беше опитал да я

простреля.

Корлант обаче насмалко да успее. Ако стрелата беше минала четири пръста вляво, щеше да прониже гърдите ѝ. А един пръст вдясно - тя щеше да разкъса жизненоважна

артерия.

Така че тя отправи мълчаливо благодарността си към луната, под която препускаха

сега - заедно с молитвата Сафи все още да я чака...

А кръвовещият - не.

ЕДИНАДЕСЕТ

Кръвовещият на име Едуан беше отегчен. Раздвижването на китките, изпъването на

пръстите, въртенето на глезените, за да поддържа мускулите си в идеална форма за боя, си

имаха край... Както и способността му да сдържа нрава си.

Камбаните бяха ударили четири пъти, откакто се изтегна на гредата под тавана на

двореца на Дожа; доста време беше минало и откакто си беше свалил качулката и дори

беше разкопчал токите на яката на наметалото си. Предвид че единствените хора, които

можеха да го видят, бяха останалите шестнайсет наемни охранители по гредите - заедно

със семейството гълъби, които не бяха престанали да гукат, откакто се беше опънал на

гредата до гнездото им, - не се тревожеше особено, че вестта за нарушението на

карауенските протоколи би стигнала до Манастира.