Веровещица

- За щастливо дълголетие! - изкрещя той и я бутна напред.

Сафи залитна и попадна в ръцете на Хенрик. Потните му длани стиснаха нейните.

Тя едва не отскочи при допира до него и при вида на кривозъбата му усмивка. Едва не

изписка, че това не беше свободата, която ѝ бяха обещали. Не можеше да си представи

нещо по-далечно от свободата от женитба за императора, така че що за конски фъшкии ѝ

беше наговорил чичо ѝ?

Откъдето и да го погледнеше, това беше всичко. Всичко приключваше тук.

Тя огледа лицата на множеството. Ръката ѝ се тресеше в хватката на Хенрик. Потърси

сините очи на чичо Ерон. Или рижата глава на Матю. Или когото и да било, да го вземат

мътните. Просто имаше нужда някой да отвърне на погледа ѝ и да ѝ покаже, че беше в реда

на нещата да е изпълнена с бяс. И да я е страх до мозъка на костите.

В тълпата обаче нямаше познати лица. Потърси дори принц Мерик в сребристосивия му

редингот, но той и останалите нубревненци също се бяха изпарили от бала.

Беше сама. Коленете ѝ се тресяха. Гърлото ѝ пареше. Потните длани на Хенрик се

опитваха да премачкат пръстите ѝ.

Внезапно трескавият ѝ поглед се спря на сбръчкано лице и жилаво тяло, които си

спомняше бегло от детството си -домна фон Бруск. Жената помръдваше с космата

брадичка подобно на преживяща крава; тя кимна отсечено и окуражително на Сафи.

Камбаните зазвъняха за двайсет и четвъртия час, аплодисментите затихнаха, а домна

фон Бруск се насочи към Сафи - без да сваля очи от лицето ѝ, без да забавя крачка. Четири

стъпки с всеки звън на камбаните.

Накрая се разнесе и последният удар. Ехото му изпълни залата.

Всички пламъци тук, в градината и в пристанището, угаснаха със съсък. Тържеството

потъна в мрак.

Едуан все още беше в стената, когато светлините угаснаха.

Беше се местил от шпионка на шпионка, без да изпуска веровещицата от очи - нито пък

кръвомириса ѝ, - от мига, в който се беше отзовала на поканата на император Хенрик.

Момичето явно нямаше представа какво ѝ предстои. Едуан не беше виждал нечие лице

да побледнява толкова бързо... и за частица от секундата изпита съжаление.

Докато я гледаше как се носи към император Хенрик обаче, косъмчетата по ръцете му

настръхнаха. А после и косъмчетата по тила му.

Едва успя да си помисли, „Магия“, а миг по-късно способностите му да уточнят,

„огневещ“, когато всички пламъци угаснаха.

Той изпълни дробовете си с въздух два пъти, след което кръвовещерската му природа

се извиси в пълната си мощ: той запомни кръвта на всички пищящи гости в залата... както

и на всеки охранител зад стените и над тавана. Мътната картина на различните им

миризми щеше да му позволи да се движи и без да вижда.

И да проследи кой друг се движеше, без да вижда... Това затъмнение беше планирано и

той мигновено се досети, че е свързано с момичето, Сафия - защото нейният аромат се

отдалечаваше. Както и още нечий, с парливата нотка на бойното поле и горящи тела. И

трети, който миришеше на планински върхове и на... мъст.

Едуан се насочи към най-близкия от двата входа в стената, когато лампите отново

светнаха с втори магически порив, от който косата му настръхна. През стените долетяха

облекчени стонове и въздишки, а през шпионките нахлуха тънки лъчи жълта светлина.

Едуан се спусна към най-близката от тях и погледът му се устреми към мястото, на

което според кръвовещерската му природа трябваше да стои момичето...

Мястото ѝ беше празно. Напълно празно. Там, където беше стояла... стоеше все още... тя.

Някак не се беше отделила от Хенрик. Едуан се съсредоточи върху мириса ѝ.

Това не беше миризмата на момичето Сафия. Това беше съвсем друг човек. Човек с по-

стара кръв - всъщност далеч по-стара.

„Ефировеща“, помисли си той. И поясни: „Чаровеща“.

Едуан проследи ограничения брой хора, които можеше да види и подуши. Изглежда

обаче никой не упражняваше силната си магия. Той обаче не изпитваше и капка съмнение,

че в залата има чаровеща, която си играеше с онова, което виждаха хората.

Освен това не се съмняваше, че единствено той в цялата сграда - може би дори и в цяла

Вещерия - осъзнаваше какво се случваше. Не го мислеше от самонадеяност, това беше

чистата истина.

Истина, която му осигуряваше висока надница, а след тази вечер можеше и да го отведе

към работодатели, по-заможни и от гилдмайстор Йотилуци. Момичето беше веровещица, а

също и бъдещата булка на карторския император. Някой щеше да се заинтересува кой я

беше отвлякъл - и този някой несъмнено щеше да плати висока цена.

Той отново закрачи с лека, бърза походка. Момичето беше на пределите на

възприятието му. Можеше да я следи и от голямо разстояние, но беше далеч по-лесно, ако

се придържаше на стотина крачки от нея.

Докато тичаше обаче, на пътя му се изпречи човекът с парливата кръв на боец, а с него

се появи и димният мирис на истински пламъци.

Огневещият беше запалил входа в стените.