Веровещица

скорост, с каквато не го беше виждала да тича никога. Тя нямаше абсолютно никаква

представа какво се случваше.

След като светлините бяха угаснали, Хабим я хвана под ръка. Не ѝ стана ясно как точно

го разпозна - предположи, че е от годините допир със загрубелите му от дръжката на меча

длани,- но го позна и го последва без въпроси.

Светлините обаче лумнаха отново, преди тя, Хабим и чичо Ерон да напуснат балната

зала. Повечето хора бяха приковали очи в мястото, на което се намираше тя преди миг, а

няколкото души, които се оглеждаха, просто не я забелязаха.

Тя пое риска да погледне назад... и видя себе си. В абсолютно същата поза. „Лъжа!“, припука магията по гръбнака ѝ.

После Хабим я въведе в тъмното фоайе, тя набра сребристите си поли и двамата с Ерон

се спуснаха в бяг. Хабим остана зад тях.

- По-бързо - изсъска чичо ѝ, без да поглежда племенницата си.

И без да обясни какво се случваше, мътните го взели. Беше премълчал някои неща, беше извъртял истината, но думите му не бяха откровена лъжа. Действително беше

полунощ - и Сафи действително си беше тръгнала.

Стъпките им кънтяха из фоайето като барабаните на градската стража... докато не се

разнесе трясък. И не избухнаха пламъци.

Тя обаче не отлепяше очи от посивялата глава на Ерон, съсредоточена в това да вдъхне

възможно най-голяма бързина в краката си. Нямаше да поглежда назад. Ако го направеше,

щеше да се спъне.

Почти бяха стигнали външната врата, когато тя зърна гилдмайстор Аликс - потен и

съсредоточен. Нямаше време обаче да се чуди какво прави, нито пък защо. Тя просто

прескочи Прага... и се вряза в цяла армия.

В гърлото ѝ се надигна вик, но Ерон се понесе право през войниците, които един по

един му отдадоха чест.

Сафи никога - никога - не беше виждала някой да се обръща към чичо ѝ с уважение. Тя

насмалко не загуби контрол над краката и над дробовете си. После обаче Ерон я погледна

и остротата на погледа му - предвестник на нрав, който тя добре познаваше - я накара

отново да препусне бясно напред.

По каменните пътеки... под висящите жасмини... краката ѝ не забавяха ход. Най-сетне

беше постигнала онова странно откъсване, в което Изьолт влизаше толкова лесно -

състояние, на което Хабим се опитваше да я научи от години.

Както я беше научил да се брани.

Както я беше научил да се бие и да съсича.

И да тича, сякаш по петите я гони Пустотата.

Ерон я поведе по тясна градинарска пътека към невзрачна порта за прислугата в

желязната ограда около двореца. Тя осъзна, че той никога не беше възнамерявал да я

направи домна. Цялото ѝ обучение - всеки урок, който Матю и Хабим бяха набили в главата

ѝ - водеше до този момент.

Моментът, в който щеше да бъде обявена за бъдещата императрица на Картора и щеше

да избяга от титлата с главоломна скорост.

Ерон достигна до портата; тя се разтвори широко. Появи се Матю. Ерон обаче не забави

крачка - всъщност щом попадна на улицата, той ускори своя бяг. Сафи и Матю последваха

примера му.

Не след дълго тъпанчетата ѝ долавяха единствено хриптенето на три задъхани гърла.

То беше по-силно от нощния вятър и от усилващия се трясък на стомана в стомана - от

битката, която вече се вихреше зад стените на двореца.

На следващата пресечка Ерон се шмугна в сенките под един еркер. Сафи го последва и

премигна от резкия преход от лунна светлина към мрак. После очите ѝ привикнаха и пред

нея се оформиха каруца и магаре. На капрата седеше отегчен, жилав селянин, а каруцата

беше натоварена със стъбла от слънчогледи.

Ерон грабна сноп стъбла и ги отметна. Бяха пришити към одеяло от саламандрово

платно.

- Влизай - заповяда той с одрезгавял от тичането глас. -Ще се погрижим за кръвовещия,

но дотогава трябва да се скриеш.

Сафи не се подчини. Вместо това сграбчи чичо си за ръката.

- Какво става? - думите излизаха на задъхани пресекулки. - Къде отивам?

- Трябва да бягаш - отговори той. - Не само от града, а от цяла Далмотия. Ако ни заловят, ще ни обесят за измяна.

Той пусна края на одеялото и извади от жилетката си шише. Отпи, изжабурка се и се

изплю на паважа. Повтори упражнението три пъти пред смаяния поглед на Сафи.

После разроши коса и измери Сафи строго с очи.

- Не проваляй плана ни - рече тихо, след което се завъртя и се залюля към улицата.

Сякаш летният пейзаж рязко се смени с мразовита зима: Ерон фон Хастрел се преобрази

пред очите ѝ. Хладнокръвният като войник чичо, когото беше видяла преди миг-два, се

превърна в ухилен пияница с провиснало лице - при това без никаква реакция в магията на

Сафи. Сякаш и двете превъплъщения на чичо ѝ бяха истина.

Или лъжа... Тя не усещаше абсолютно нищо.

В същия миг ѝ призля от връхлетелия я пристъп на ужас. Чичо ѝ изобщо не беше

пияница. Колкото и немислимо да звучеше - твърде необяснимо и странно, за да го побере

умът ѝ, - нямаше как да отрече видяното със собствените си очи. Чичо Ерон беше убедил