Веровещица

отхвърляло тези опити. Сега беше употребил толкова мощна магия, че тя все още беше под

влиянието ѝ при следващия удар на камбаните.

В гърдите ѝ се надигна безмълвен писък. Ерон я беше използвал. Беше опазил

грандиозното си начинание в тайна, за да може изненадата ѝ да бъде „убедителна“ на

тържеството - ама че подло. Сафи не беше някоя кукла, която пускаха на сцената, нито пък

карта за таро, която чичо ѝ решаваше кога да хвърли.

А и откъде можеше да бъде сигурна, че той действително я праща към свободата?

Вещерството ѝ очевидно не действаше за неговите лъжи и обещания. Щом беше успял да

извърти истината за събитията тази вечер с такава лекота, какво му пречеше да го направи

отново?

Отвращението взе да пари в устата ѝ. Езикът ѝ залепна. Изьолт беше единственият

човек, на когото можеше да се довери, а животът им беше във Веняса... вярно, простичък

живот, но все пак си беше лично техен. Тя не можеше да се откаже от това.

Да, но колко дълго щеше да я чака Изьолт на фара? А също така, ако в момента тя беше

там, това не значеше ли, че Матю и Хабим нямаше да я намерят? Как щяха да я вземат със

себе си, ако не беше на мястото, където очакваха да бъде?

Просто нямаше да я вземат. Тоест, беше време Сафи сама да поеме конците си. И отново

сама да изиграе картите си.

Мина известно време; решителността ѝ нарасна и най-сетне магията на Матю отпусна

хватката си. С трескави, резки движения тя се дотътри до ръба на каруцата, за да повдигне

одеялото...

Свежият въздух я обгърна... заедно с лунната светлина. Тя пое глътка от него, премигна

и присви очи с благодарност, че отново се движи. Край тях се редяха странноприемници и

ханове със сламени покриви. Както и обори.

Намираха се в покрайнините на Веняса, край последните скупчени странноприемници,

преди пътят да се опразни. Ако останеше в каруцата твърде дълго, рискуваше да не намери

кон... и да не успее да стигне по на север, до фара. Освен това имаше нужда и от оръжие.

Само, облечено в коприна момиче на пътя откровено си търсеше белята.

Очите ѝ се спряха на една конюшня; умореното конярче пред нея водеше пъстросив

скопен жребец. Конят беше вдигнал глава. Беше бодър и готов за езда.

Още по-хубавото беше, че до входа на конюшнята имаше вила. Вярно, не беше меч и

определено беше по-тежка от оръжието, с което беше свикнала Сафи, но тя беше убедена,

че ще ѝ послужи отлично, ако някой се изпречеше на пътя ѝ.

Сафи повдигна одеялото още няколко пръста и надникна към каруцаря. Той не се

обърна, затова тя преметна крака, отблъсна се с ръце и скочи на земята. Застина на

засъхналата кал, за да се ориентира. Морето не се чуваше, макар че силата на вятъра -

както и леката смрад на риба -загатваше, че брегът е близо.

Не разпозна местността, но предположи, че фарът е недалеч - най-много на няколко

километра на север.

Стрелна се към двора на странноприемницата с цялата сила на краката си. Хвърли

поглед към каруцата и се увери, че возилото продължава по пътя си. После забеляза, че

сивият кон е стигнал почти до вратата на конюшнята.

Сафи забави ход само веднъж, под сводестата порта на странноприемницата - колкото

да грабне вилата. Определено беше по-тежка от меча ѝ, но желязото не беше ръждясало, а

върховете на зъбците бяха остри.

Тя вдигна вилата високо и със задоволство установи, че мършавото конярче беше

забелязало, че се носи към него. То пребледня, пусна юздите на коня и се сви страхливо до

вратата на конюшнята.

- Благодаря, че не ме затрудняваш - рече му Сафи и хвана юздите.

Конят я измери с любопитство в очите, но не понечи да побегне.

Преди да пъхне крак в стремето обаче, тя спря очи на малката кожена ножница на

колана на конярчето. После пусна крак обратно на земята и пак вдигна вилата.

- Дай ми ножа си.

- Ама... ама той ми е подарък - запелтечи момчето.

- Мислиш ли, че ми дреме? Дай ми го и ще получиш толкова коприна, че ще можеш да си

купиш двайсет и пет като него.

Момчето се поколеба, явно в опит да прецени изгодна ли беше действително подобна

сделка, а Сафи оголи зъби. Той побърза да откачи ножа от колана си.

Сафи го грабна, заби вилата в калта и вдигна полите си. Ножът обаче беше тъп, а

коприната - здрава. Минаха твърде много удари на сърцето ѝ, преди острието да пробие

плата...

От странноприемницата долетя тревожен вик. Собственикът на сивия кон беше решил

да си го задържи.

Тя метна топката коприна в лицето на момчето, после се покатери на седлото на

жребеца с доста по-малко грация от обичайното си качване, стисна здраво новия си нож, закрепи вилата на седлото и пришпори коня в лек галоп.

Собственикът на животното стигна до прага, тъкмо когато Сафи му махна за сбогом и

извика: „Благодаря!“. Тя го озари с една от най-ведрите си усмивки, после насочи коня на

юг, в посока, обратна на отдалечаващата се каруца. Щеше да заобиколи по друга улица.