Веровещица

- Не, няма - тросна се Гречя.

Изьолт потръпна. В гласа на майка ѝ се беше прокраднало чувство.

- Аличи е отпочинала и познава пътеката. Затова ще вземеш нея... нея, болкокамъка и

малко пари. И абордажната сабя - Гречя я повлече към кобилата. - Или предпочиташ лъка?

Може да вземеш и щита.

- Ще се оправя.

- Откъде да съм сигурна? - врътна се Гречя отново към нея с твърдост в погледа. - Нямах

представа ще те видя ли някога пак. Да не мислиш, че ми беше лесно да те пусна? Мислиш

ли, че сега ми е лесно? Обичах те твърде много, за да позволя да останеш зад онези стени -

тя се приближи и продължи трескаво: - Ще вземеш Аличи и ще се притечеш на помощ на

Сафия, както правиш винаги. Отново ще ме оставиш, защото си създадена за по-велики

дела, отколкото мога да ти предложа аз. А аз - както винаги - ще се моля на Луната майка да

бъдеш в безопасност.

Тя тикна юздите в лявата ѝ ръка. Изьолт обаче установи, че пръстите не я слушат.

Гласът също, защото на мястото на сърцето ѝ беше зейнала дълбока, тъмна дупка.

- Ето.

Алма изникна до нея и ѝ подаде мачете - от онези, с които се коси трева и храсталак - в

проста ножница на овехтял колан.

Изьолт обаче не реагира. Все още беше зашеметена от думите на майка си. Алма уви

колана около хълбоците ѝ и окачи втория нишкокамък на шията ѝ. Две яркочервени

светлинки, пулсиращи над мъглявото розово. После я стисна за лявата мишница и рече:

- Племето на моя род се нарича корели. Пристигат в Салдоника късно наесен. Потърси

ги - ако изобщо дойдеш. Надявам се да го направиш.

Изьолт не отговори... а и нямаше време да се озърта объркано, защото след миг беше

седнала зад шията на кобилата, преметнала мачетето зад гърба си, за да не пречи.

- Намери ме пак - каза Гречя. - Моля те, Изьолт. Толкова много имам да ти разказвам за...

всичко. Намери ме някой ден.

- Обещавам - пророни Изьолт.

После, без да каже нищо, без да се обърне повече, тя заби пети в хълбоците на Аличи и

двете препуснаха след Сафи.

Изьолт и Аличи лесно намериха пътя. Както я беше уверила Алма, кобилата познаваше

района и галопираше уверено напред. Мърльо потича след тях няколко минути, но накрая

се отказа.

Сърцето на Изьолт се свиваше с всяка крачка, с която изоставаше кучето, и когато то

най-сетне спря изтощено, тя не се сдържа и му махна.

След четвърт час сребристите поля пред тях отстъпиха пред осветени от луната

мочурища и пясъчни наноси. Бризът донесе мириса на сол и сяра, след което пред нея

изникна широк черен път.

Вместо да пришпори кобилата с всички сили обаче, Изьолт дръпна юздите и я спря.

Намираше се северно от буренясалия кръстопът, на който беше срещнала среброкосата

монахиня... разликата между нея и онзи кръвовещ беше колкото между Ефира и Пустотата.

Внезапно Аличи извърна уши на юг. Беше усетила нещо. Изьолт плъзна очи по пътя и

съзря кон с ездач, които се задаваха с бясна скорост. Тя различи непогрешимия блясък на

русата коса на Сафи. А после - и непогрешимите бели наметала на четирима карауенски

наемници на по-малко от четиристотин метра зад нея.

Адски пламъци! В какво се беше забъркала Сафи? И как щеше да ги измъкне Изьолт...

Адски пламъци!

Тя затвори очи и си отпусна три вдишвания, за да се озове на мястото, на което никога

не можеше да се задържи в присъствието на майка си и Алма. Аличи се раздвижи

неспокойно, очевидно готова да побегне от онова, което се задаваше. Изьолт беше склонна

да приеме решението ѝ. Конете не можеха да галопират безкрай, а и тя не беше убедена, че

биха се отървали от четирима карауенски монаси без някаква защита.

Например фара.

Тя подкара кобилата в лек галоп. Трябваше да достигне точната скорост, за да поеме

със Сафи...

- Бягай! - разнесе се крясъкът на Сафи. - Пази се от пътя, идиот такъв!

Изьолт обърна очи само веднъж и извика:

- Аз съм, Сафи!

След това пришпори кобилата и ускори ход - в мига, когато Сафи се изравни с нея.

Двете препуснаха редом.

- Съжалявам, че се забавих! - надвика Сафи бесния тропот на копитата.

Краката ѝ бяха голи, копринената рокля - разкъсана, а пред тялото ѝ се тресеше

някаква вила.

- Съжалявам и за негодниците по петите ми!

- Добре, че имам план! - викна ѝ Изьолт в отговор.

Не можеше да чуе преследващите ги монаси, но усещаше нишките им - спокойни, в

готовност.

- Фарът е достатъчно близо, ще се укрепим там.

- Отлив ли е?

- Би трябвало!

В белите нишки на Сафи се преплете леденото синьо на облекчението. Тя стрелна

Изьолт с очи за миг, а после ги върна на пътя.

- Къде е косата ти ? - викна. - И какво е станало с ръката ти?

- Подстригах се и ме простреляха!

- Подземни богове, Изьолт! Разделяме се за няколко часа и целият ти живот се търкулва

към адските двери!

- Мога да кажа същото за теб - кресна ѝ Изьолт в отговор... макар че взе да ѝ става

трудно да вика и язди едновременно. - Четирима врагове по петите ти и съсипана рокля!