Веровещица

Сафи, нейната магическа природа, както и цяла Картора, че не е нищо повече от пропаднал

стар глупак.

А после беше използвал тази заблуда, за да ѝ помогне да избяга тази вечер.

Преди тя да успее да извика след него с молба за обяснение, силуетът му просветна за

миг... и изчезна. И остави след себе си само уличните павета и лунните лъчи.

Тя се врътна към Матю.

- Къде изчезна? Чаровещата ли го направи?

Матю кимна.

- Казах ти, че планът на чичо ти е мащабен. Опасяваме се... не, знаем, че Спогодбата ще

бъде прекратена всеки момент, без надежди за продължение.

Сафи поклати глава объркано, а той въздъхна.

- Ясно ми е, че в момента всичко ти звучи неразбираемо, но ми се довери, Сафи: работим

в името на мира. Само че съюзът с император Хенрик щеше да съсипе всичко.

- Но защо Хенрик държи да се ожени за мен толкова? -отрони тя. - Земите на Хастрел не

струват нищо. Аз не струвам нищо!

Матю се поколеба, очите му проблеснаха, но накрая той сподели:

- Подозираме, че императорът е научил за вещерската ти природа.

Гърлото на Сафи се стегна рязко. „Как?“, искаше да изграчи. Беше крила способностите

си осемнайсет години, без и един ад-бард да я залови.

- Бракът с Хенрик - продължи Матю - би бил равностоен на робство за теб, Сафи.

Нямаше да има изход. При все това нито Ерон, нито ти бихте могли да се противопоставите

открито на подобна връзка, затова организирахме това престорено отвличане. Затова

Ерон не те предупреди. Ако знаеше, какво ще последва, изненадата ти нямаше да бъде

убедителна. Хенрик и ад-бардовете му щяха да заподозрат нещо на мига.

Тя преглътна - или поне опита. В гърлото ѝ беше заседнала буца. Не само кръвовещият

знаеше каква е - императорът на Картора също. Кой друг беше научил? Кой друг щеше да

тръгне по петите ѝ?

- Не се тревожи - подхвърли Матю, явно усещайки паниката ѝ. - Всичко е подготвено,

Сафи. Ще те отведем в безопасност.

Той я побутна към черното одеяло, но тя заби пети в земята.

- Ами Изьолт? Няма да я изоставя.

- С Хабим ще я открием...

- Не.

Сафи се изтръгна от ръцете му, без да се интересува от дима, който се беше понесъл над

покривите. Или пък от грохота на битката, който се приближаваше и ставаше все по-силен

с всяка секунда, в която тя се противеше.

- Няма да тръгна без Изьолт. Кажи ми къде трябва да ида и ще стигна дотам сама.

- Дори след всичко това ни нямаш доверие?

Лицето на Матю беше прикрито в мрака, но в гласа му ясно пролича болка.

- Рискувахме всичко, за да те измъкнем от тържеството.

- Не вярвам на чичо Ерон - рече Сафи. - Не и след онова, което видях днес.

- Трябва да му се довериш. Той съгради живот от сенки и лъжи, но не си позволи да

въвлече и теб в него. Знаеш ли какво му костваше? Какво костваше на всички ни? - Матю

посочи вяло към каруцата. - Повярвай ми: най-съкровеното желание на дом Ерон е ти да

бъдеш в безопасност. Именно това искаме всички. Хайде, ела. Няма време.

Той я стисна за лакътя, а засенчените му очи се впиха в нейните.

- Каруцата ще те отведе на север, Сафи, до един кораб. С него ще прекосиш морето до

град на име Дейна, в Стоостровието. Там ще идеш в едно кафене - едно от моите кафенета.

След четири дни ще те потърси човек, който ще бъде водачът ти по-нататък. Към

свободата, Сафи, за да не се налага да се омъжваш за Хенрик. А аз обещавам - кълна се в

своя живот и в този на Хабим, - че ние ще доведем Изьолт с нас.

Думите запърхаха около Сафи. Припукаха по ръката ѝ на мястото, където кожата на

Матю докосваше нейната. Той се опитваше да я омагьоса. Беше ѝ ясно, че го прави -

собствената ѝ природа на веровещица ѝ крещеше, че това е измама. Въпреки това обаче

неговата магия беше по-силна. Да ѝ се противопостави беше като да се опита да пребори

силно морско течение.

Краката ѝ я отведоха до каруцата, тялото ѝ се намести под одеялото, а устните ѝ

промълвиха:

- Ще се видим на другия бряг на морето, Матю.

Лицето на възпитателя ѝ се изопна - Сафи не успя да разбере дали от болка, или от

съжаление. Давеше се в мощта на вещерството му.

Обаче когато той се наведе към нея, за да я целуне леко по челото, тя не изпита никакво

съмнение, че го прави с чувството на любов. На семейство.

После той спусна одеялото над главата ѝ, светът потъна в тъмнина, а каруцата

затрополи по пътя си.

Сафи имаше чувството, че е под това ужасно саламандрово одеяло от години; над него

шумоляха листата на слънчогледите. Чуваше главно копитата на магарето и скърцането

на колелата; усещаше единствено собствения си горещ дъх; виждаше само тъмнина.

Думовещерството на Матю обаче продължаваше да действа - думите му се бяха

вклинили толкова дълбоко в мозъка ѝ, че тя трябваше да им се подчини - трябваше да

лежи тихо и неподвижно, докато каруцата пътуваше на север.

Никога - наистина никога - Матю не беше постъпвал така с нея. Да, може да беше

прибягвал до убедително изречение един-два пъти, но веровещерството ѝ винаги беше