Веровещица

Младата домна се понесе напред. На втората крачка намигна на Мерик и добави с

лекота едно завъртане, преди да долепи своята собствена длан до неговата. „Валсът на

игривата река“, наистина.

И той, и домната вдигнаха и другата си ръка и долепиха длани. Единствената утеха на

Мерик, щом двамата преминаха към следващото движение от танца, беше, че и нейните

гърди се повдигаха също толкова развълнувано, колкото неговите.

Той стисна дясната ѝ ръка в своята и я завъртя доста бурно, за да се обърне в същата

посока като него, след което я притисна към гърдите си. Ръката му се плъзна по стомаха ѝ с

разперени пръсти. Тя вирна лявата си ръка... а той я улови.

И тогава дойде наистина трудната част. Подскоците с крака в същински потоп от

различни движения във всички посоки.

Те заизвиваха хълбоци в обратна на краката си посока подобно на кораб в бурното

море.

А бързото докосване на пръстите на Мерик по ръцете, ребрата, талията на момичето -

подобни на дъжда по корабното платно.

Двамата се носеха неспирно под звуците на музиката, докато не плувнаха в пот. И

докато не стигнаха до третата част.

Мерик отново я завъртя, така че да застане с лице към него. Тя блъсна гърди в неговите

- пресвети Кладенци, беше висока. Той не си беше дал сметка колко висока е до тази стъпка, при която очите ѝ надникнаха в неговите от същата височина, а насеченият ѝ дъх се

преплете с неговия собствен.

И после музиката отново ускори, краката ѝ се вплетоха в неговите и той забрави

напълно коя беше тя, каква беше, както и защо изобщо беше подхванал този танц.

Защото очите ѝ имаха цвета на небето след буря.

Без да осъзнава действията си, ветровещерските му способности се пробудиха. Нещо в

този миг събуди по-дивата страна на природата му. Всяко движение на гърдите му

предизвикваше порив на бриза. Той развяваше косите на момичето. И си играеше с

разперената ѝ рокля.

Тя изобщо не реагира. Всъщност дори не отлепи очи от него, с някаква дръзка

решителност... предизвикателство, което го потопи още по-дълбоко под вълните на танца.

На музиката. На тези очи.

При всеки подскок назад на тялото ѝ - движение, което напомняше ласката на прилива

в устието на река - тялото ѝ се долепяше обратно до неговото с мощен тласък. При всеки

подскок и тласък тя добавяше по един жизнерадостен удар с токове. Друго

предизвикателство, каквото Мерик не беше виждал дотогава, но все пак го прие, дори

надмина. Вятърът фучеше около тях като усилваща се буря, а той и момичето бяха в окото

ѝ.

А то така и не отклони очи. И не отстъпи.

Дори когато започнаха последните тактове от песента -рязката промяна от шеметния

струнен тайфун към простата мелодия на баса, която следва след всяка буря - Мерик не

смекчи твърдостта, с която връхлиташе върху нея. Преносно. Буквално.

Телата им кипяха, сърцата им бумтяха и отекваха в гръдния кош на другия. Той прокара

пръсти по гърба ѝ, над раменете, към ръцете ѝ. Последните капки на пороя.

Музиката се забави. Тя се отдръпна първа и отстъпи предписаните четири стъпки.

Мерик не отмести очи от лицето ѝ и някак отнесено забеляза, че щом тя се отдалечи, ветровещерската му природа като че се успокои. Полите ѝ спряха да се веят, а косата

отново се спусна над раменете.

После и той се плъзна четири стъпки назад и скръсти ръце над гърдите си. Музиката

спря.

А той се опомни с влудяващото съзнание, че Ноден и Миногите Му му се присмиват от

морското дъно.

ДЕСЕТ

Един по един членовете на племето на миденците дойдоха да поздравят Изьолт. Да

разгледат момичето, което единствено беше напуснало общността им, а сега искаше да се

завърне.

Тя се чувстваше замаяна. Подстриганата коса дращеше по тила ѝ, но като истинската

нишковеща, каквато се очакваше да бъде, тя не се почеса. Не се разшава на столчето си до

огнището. Не показа на лице друго изражение освен задължителната усмивка.

Нишките на номатците бяха плашещо бледи. Единствено тези на Корлант пулсираха

над Изьолт, докато той стоеше до печката и наблюдаваше Приветствието, и грееха с

пълната си яркост. Която може би беше дори прекалена.

Към трийсетия гост Изьолт се изтощи да се преструва, че той не е там и не надзирава

всичко като хищник. Алма запази тържествено изражение през цялото време - как иначе?, -

но усмивката, с която посрещаше гостите, изглеждаше искрена. И неуморна, разбира се.

Към шейсетия гост Изьолт вече галеше Мърльо толкова настоятелно, че той всъщност

изглеждаше изнервен. Към осемдесетия кучето стана и се премести.

„Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“

- Дойдоха само сто деветдесет и един - обяви Корлант, след като и последният гост си

отиде. - Чудя се къде са останалите от племето.

Тонът му изобщо не звучеше учудено, а когато се насочи към вратата, нишките му

припламнаха в розово вълнение.

- Ще се уверя, че цялото племе е известено за Приветствието - той закова пронизващия