Веровещица

Това беше тайното му оръжие. Овладяване на кръвта, до което прибягваше единствено

в най -страховитите ситуации. Трябваше да разграничи отделните съставки на кръвта на

Сафия - планинските ридове и жълтурчетата, скалите и снежните преспи, - след което да ги

прикове на място. Усилието беше изтощително и изискваше повече сили и

съсредоточаване дори от ударния бяг. Едуан нямаше да задържи за дълго властта си над

кръвта ѝ.

Тялото на Сафия застина, а вилата увисна във въздуха като меч. Изглеждаше като

статуя. Дори очите ѝ не помръдваха.

Той се втурна светкавично към нея. В мига, щом я достигна обаче - тъкмо приклекна, за

да я метне на рамо, - ветровещият внезапно се задейства.

Мъжът простря ръце нагоре и се издигна стремително над кулата заедно със Сафия

сред рева на вятъра. Поривът блъсна Едуан назад - и към ръба на кулата.

Кръвовещият загуби властта над кръвта на Сафия.

Затича се. Сафия беше на три метра височина и летеше назад в мятащо се кълбо от

крайници и плат. Виковете ѝ надделяха над вятъра:

- Изьолт! Изьолт!

Ако се затичаше достатъчно бързо, Едуан можеше да скочи във въздушния тунел на

ветровещия...

Някой го блъсна. Той се катурна настрани и едва успя да се претърколи, преди

номатското момиче да го притисне в земята.

Едуан обаче вече се беше завъртял и търсеше с пръсти китки или лакти, които можеше

да счупи, а кръвовещерството му търсеше кръв, за да я подчини.

Пръстите му обаче срещнаха единствено въздух, а кръвовещерството му не откри нищо

- момичето вече беше отскочило и се носеше към ръба на кулата.

Щеше да скочи. Едуан знаеше, че щеше да го направи.

Затова и той се изправи на крака и се стрелна след момичето на име Изьолт.

Тя стигна ръба на фара. И скочи.

Той също стигна ръба. И също скочи.

Двамата полетяха. Заедно. Толкова близо един до друг, че ако пожелаеше, Едуан

можеше да я сграбчи.

Обаче имаше усещането, че тя го знаеше. Че го беше планирала.

Надали щяха да падат повече от секунда. Тя се извъртя във въздуха. Краката ѝ се

оплетоха в неговите и преметнаха телата им...

Гърбът му се заби в пясъка. Толкова мощно, че му причерня. Замаяно усети как

момичето се стоварва върху него. Стрелите се забиха още по-дълбоко. Пробиха ребрата му, дробовете. Навсякъде плъзна болка. Вътрешностите му... всичко беше помляно.

Беше убеден, че и гръбнакът му е счупен.

Случваше се за пръв път.

После вълните заляха кожата му. Вдишване. Едуан реши, че може и да спаси кожата си...

Докато в гърдите му не изригна черен взрив.

Той заглуши цялата останала болка. Очите му се изблещиха. Дръжката на камичката му

стърчеше от сърцето му. Бликащата навън кръв не личеше по твърде изцапаните наметало

и туника, но той знаеше, че изтича. На бързи тласъци, които магията му не можеше да

изпревари.

Въпреки това не можеше да извади острието. Не можеше да направи нищо, защото не

можеше да помръдне. Гръбнакът му определено беше счупен.

Той вдигна очи. Всичко беше неясно и размазано... но постепенно се оформи в лице.

Лице от сенки и лунна светлина, само на педя от неговото. Устните на момичето

потръпваха при всеки накъсан дъх. Косата ѝ се полюляваше на бриза - истински бриз, отбеляза наум Едуан, - а бедрата ѝ трепереха върху счупените му ребра.

Не виждаше никой друг, не чуваше никой друг. Изглежда, след битката бяха оцелели

само те двамата.

Сами в целия свят.

После погледът му се спря на болкокамъка, увиснал на шията ѝ. Розовото му сияние

отслабваше, почти беше угаснало, а напрегнатото ѝ лице издаваше, че е ранена. Тежко.

Въпреки това тя успя да свали ятагана от ремъка през рамото му. И да го избута до

врата му и да го опре там.

Острието потреперваше върху кожата му.

Беше го намушкала в сърцето с камичката, а сега щеше да го обезглави.

Ятаганът обаче застина; момичето на име Изьолт се присви, болкокамъкът ѝ премигна

в нежнорозово... и угасна безвъзвратно.

От устните ѝ се изтръгна стон. Тя едва не се катурна напред... и Едуан забеляза раната

на дясната ѝ ръка. Просмуканите с кръв превръзки. Кръц, която би трябвало да успее да

надуши.

- Нямаш... мирис... - простена той.

Усети собствената си кръв между зъбите си; изтичаше на струйка от ъгълчетата на

устата му.

- Не мога да надуша... кръвта ти.

Тя не отвърна. Беше впрегнала всичките си сили върху това да не изпусне ятагана.

- Защо... не мога да те надуша? Кажи... ми.

Не беше убеден, че иска да знае. Ако отрежеше главата му, той щеше да умре. Това беше

единствената рана, от която кръвовещите не можеха да се възстановят.

И въпреки всичко като че не можеше да се сдържи и да не попита:

- Защо... - пръските кръв от устата му оцапаха плоското острие на ятагана. Една капчица

падна на бузата ѝ. - Защо не... мога...

Тя отдръпна острието от гърлото му. Не внимателно - то разряза кожата и се провлачи

по тялото му, сякаш беше твърде слаба дори да го вдигне.