Веровещица

- Давай - предизвика го тя. - Прережи ми гърлото с прибраната си в ножницата кама.

Много искам да видя как ще стане.

Изражението му не помръдна. Нито пък камата.

- Първо кажи защо те преследваха карауените.

Раменете на монахинята се стегнаха и Сафи впи очи в белия ѝ гръб.

- Нямам представа, но може да попиташ ей онази карауенка. Тя явно знае.

- Не знае - в гласа на Мерик се прокрадна остра нотка на нетърпение. - И те

предупреждавам да се обръщаш към нея с уважение. Това е монахиня Иврен, сестра на

Серафин, крал на Нубревна.

Така, ето това беше полезна информация.

- Е, щом монахиня Иврен е сестра на краля - зареди Сафи, - а кралят е твой баща... Еха, значи монахиня Иврен ти е леля! Каква изненада!

- Учудвам се, че го проумяваш едва сега - тросна се Мерик. - Дори една карторска домна

би трябвало да е получила добро образование.

- Никога не съм държала на ученето - отвърна тя хапливо.

Мерик изпръхтя с насмешка.

Неволната му реакция явно изненада и самия него... и го ядоса, защото той рязко

вкамени изражение и дръпна ножницата от Сафи.

Тя изпука челюст. Разкърши рамене.

- Ето това се казва забавна препирня. Да я повторим утре?

Мерик не ѝ обърна внимание, извади една кърпа от редингота си със свободната си

ръка и избърса гравираната ножница.

- На този кораб моята дума е закон, домна. Разбираш ли? Титлата ти е без значение тук.

Сафи кимна и потисна неудържимото си желание да завърти очи.

- Аз обаче съм склонен да ти предложа сделка. Няма да те оковавам, ако обещаеш да

престанеш да се държиш като бясно куче и демонстрираш поведение, подобаващо на една

домна.

- Ама, принце - тя присви бавно клепачи, - титлата ми е без значение тук.

- Ще приема това за „не“.

Той се обърна и понечи да излезе.

- Съгласна - изстреля Сафи, щом усети, че е време да престане да увърта. - Имаме сделка, принце. И все пак, за твоя информация, котка е.

Принцът повдигна вежди.

- Кое е котка?

- Ако ще съм нещо бясно, то е котка - тя оголи зъби. - Планински лъв, от вида

нубревненски рибояд.

- Хм-м - Мерик потупа брадичка. - Не бих казал, че съм чувал за подобен звяр.

- Значи аз съм първият такъв - тя му махна снизходително и отново седна до Изьолт.

Иврен обаче вдигна ръка предупредително.

- Твърде мръсна си, за да си тук, домна - гласът ѝ звучеше троснато, но благонамерено. -

Ако наистина искаш да помогнеш на приятелката си, се налага да се измиеш. Мерик, ще се

погрижиш ли за това?

Тя се обърна към племенника си, който вече крачеше към вратата.

- „Адмирал Нихар“ - поправи я принцът. - Поне в морето, лельо Иврен.

- Така значи? - попита монахинята невъзмутимо. - В такъв случай аз съм „монахиня

Иврен“. Поне в морето.

Сафи се полюбува за миг на киселото изражение на Мерик, преди той да излезе, след

което се завтече след него.

Сафи не очакваше изкачването по стълбата до палубата да се окаже толкова трудно -

тялото я болеше, а сутрешното слънце печеше безмилостно. Тя изпъшка, разтърка очи и се

понесе по изтърканата с камък палуба. Краката ѝ бяха изтръпнали от лежането, а и щом

успееше да се закрепи на дъските, корабът проскърцваше и се накланяше на другата

страна.

Принцът вървеше пред нея, потънал в разговор с помощник-капитана си Кълен. Сафи

заслони очи с ръка. „Опознай релефа.“ Наоколо нямаше почти нищо освен морски вълни -

само на хоризонта на изток някаква скална маса разделяше морето от безоблачното небе.

Тя се запровира през моряците. Някои търкаха пода, други се катереха по въжетата, дърпаха, бутаха - всичко под дрезгавите команди на куц старец. Някои спряха, за да

поздравят капитана си, но не всички. Един моряк привлече вниманието ѝ - магията ѝ се

сгърчи при вида му, сякаш за да покаже, че е коварен. И покварен.

- Гнусна ‘матсолюбка - изръмжа ѝ той, когато мина покрай него.

Тя му се ухили в отговор и се постара да запомни добре лицето и квадратната му

челюст.

Не след дълго успя да се добере до кърмата (преброи трийсет крачки) и пристъпи в

блажената сянка на квартердека. Мерик отвори една врата и измърмори нещо на Кълен.

Помощник-капитанът козирува и се върна по стъпките си - като повиши глас с учудваща

злост.

- Да съм казвал, че може да дремеш, Лийри? Никакъв сън, докато не пукнеш!

Ревът му все още кънтеше в ушите ѝ, а резкият преход от слънце към сянка я беше

заслепил, затова тя спря на прага и изчака картината пред нея да се изясни.

Стоеше пред елегантна каюта, каквато определено не си беше представяла за

недодялан човек като Мерик. Всъщност той изглеждаше скован и смутен, докато чакаше

до изящно гравираната маса, заобиколена от столове с високи облегалки.

- Затвори вратата - нареди той.

Сафи се подчини, но стегна мускули. Може и да беше танцувала и да се беше била с него, но това не значеше, че можеше да му се довери и да остане насаме с него;

„Лъжа - засече я магията ѝ и гърдите ѝ се отпуснаха с облекчение. - Мерик не е опасен.“