Веровещица

Тя се отпусна... но само отчасти. Може и да не искаше да я нарани, но все пак не знаеше

дали е приятел, или враг.

Той посочи неопределено в дъното на каютата.

- Там има вода за миене и униформа.

Сафи проследи пръста му до колекция от лъскави мечове на задната стена. Под тях

имаше малко ведро и, няколко бели кърпи, наредени на ниско легло.

Водата и кърпите не я интересуваха - вниманието ѝ се закова на мечовете. Бяха

закачени, но очевидно лесно можеха да бъдат свалени. Разбира се, само ако се окажеше, че

ѝ потрябва оръжие.

Мерик явно разбра погрешно втренченото ѝ изражение, защото неговото собствено

поомекна.

- Леля ми е добра лечителка. Ще помогне на нишкосестра ти.

„Вярно“

- Ами ти, принце? Ти ще убиеш ли Изьолт заради произхода ѝ?

Устните на Мерик зейнаха - от изненада. И недоволство.

- Ако мразех номатците, домна, щях да я убия още при първата ни среща.

- Ами екипажа ти? - настоя Сафи. - Те биха ли ѝ сторили нещо?

- Те се подчиняват на моите заповеди - отвърна той.

Сафи обаче не хареса начина, по който премигна магията ѝ при тези негови думи.

Сякаш не говореше истината. Тя започна да потропва с крак. С босия си крак.

- Ще ми дадете ли обувки?

- Не успях да намеря такива, които ще ти станат - Мерик приглади ризата си и я опъна

над гърдите си. - За момента се налага да останеш боса. Ще оцелееш ли?

- Да.

Хабим беше настоял Сафи да остави краката си да загрубеят и да свикнат със стихиите.

„Не се знае в какво положение може да се озовеш - непрекъснато повтаряше той. -

Обувките трябва да са лукс, не необходимост.“

Беше настоял поне веднъж в месеца Сафи и Изьолт да ходят боси за цял един ден.

Стъпалата им бяха станали толкова мазолести, че вече можеха да ходят и по въглени. Или...

поне по много горещ пясък.

Мерик изсумтя едва ли не с благодарност и даде знак на Сафи да застане до него на

масата. Тя се подчини, но се постара да иде от отсрещната ѝ страна. На един скок

разстояние от мечовете - ако случайно светът се обърнеше с краката нагоре (както имаше

навика да прави напоследък) и ѝ се наложеше да си проправи път с бой през целия кораб.

-„Жана“ е тук.

Той пусна на картата един макет на „Жана“ колкото монета. Подобно на магнит върху

магнетит корабчето се плъзна по хартията и се закова на място близо до източния бряг на

тясното Яданско море.

- Тръгнали сме за тук.

Той помръдна с пръсти - изящни въпреки грубостта си - и лекият бриз изду

миниатюрните платънца на „Жана“. Корабчето се плъзна по картата, подмина друг малък

съд и спря до група острови.

- В Стоостровието има един град, Лейна. Задачата ми е да те оставя там. Очаквам да

пристигнем утре.

- Стоостровието - повтори Сафи тихо. - И какво очакваш да правя, щом стигнем там?

- Наредиха ми просто да те оставя в града. Нямам представа защо - градът е запустял, но

възнаграждението е твърде добро, за да го откажа: търговско споразумение с Хастрел.

Веждите на Сафи подскочиха високо.

- Нали знаеш, че нашите земи на практика са собственост на короната, земеделците ни

са полумъртви от глад и почти не са ни останали пари?

- Какъвто и да е договорът - отвърна Мерик през стиснати зъби, - ще е по-добър от това, с което разполага Нубревна в момента. Възможността за търговия с която и да е от

карторските земи не е за пренебрегване.

Сафи кимна отнесено - вече не го слушаше. Щом произнесе „договор“, очите му се

стрелнаха към навития свитък на ръба на масата. Преди тя да попита какво пише в него

обаче, стомахът ѝ изкъркори.

- Има ли нещо за хапване, принце?

- Не яде ли достатъчно на бала? - ухили ѝ се Мерик.

Тя обаче не отвърна на усмивката му. Балът и нубревненският танц бяха преди цяла

вечност.

Той сякаш прочете мислите ѝ, усмивката му повехна и той зачопли яката си.

- Не очаквах, че ще бъдеш ти, домна. Ако на бала знаех, че си моят пасажер...

Той повдигна рамене и очевидно потъна в мисли. Които изрази на глас:

- Сигурно щях да те доведа на „Жана“ и щях да спестя и на двама ни доста време и

неприятности. Името ти обаче се изписа в думовещерския договор едва след като напуснах

тържеството. Дори тогава не осъзнах, че ти си домната на Хастрел.

Сафи кимна. Не се учудваше. Ерон имаше нужда от нея на празненството като

разсейващата дясна ръка и планът му не би проработил, ако Мерик я беше отвел твърде

рано.

И по-важно - той самият не би приел изобщо да я вземе като пасажер, ако знаеше с кого

предстоеше да я сгодят.

Възцари се мълчание, нарушавано само от скърцането на гредите и от виковете на

моряците. Мерик насочи вниманието си към картите, а Сафи не се сдържа и го разгледа.

Макар че беше очевидно, че двамата с Леополд бяха горе-долу връстници, Мерик

изглеждаше далеч по-възрастен. Имаше широки, изправени рамене, мускулите му бяха

тренирани, а кожата му беше потъмняла от слънцето и груба.

В момента между веждите му се беше изписала триъгълна бръчка, сякаш често ги

повдигаше.