Веровещица

да достигне Лейна възможно най-скоро. Тоест - колкото и да не му се искаше, - щеше да му

се наложи отново да прибегне до своите приливовещи. Което, разбира се, означаваше, че

моряците му щяха да бездействат.

За щастие, Мерик знаеше отличното средство против скуката.

- Строева подготовка! - изрева той през свити на фуния ръце. - Всички в готовност за

строева подготовка веднага!

Изьолт витаеше в сънищата. Беше заседнала в потискащото пространство между съня и

действителността - дупката, в която човек знаеше, че стига само да отвореше очи и щеше

да е жив. Тази просъница я държеше в плен винаги когато не беше добре. Когато горещо

копнееше да се събуди и да помоли за отвара, която да облекчи подутото ѝ гърло или

сърбящия я обрив.

Най-лошото обаче идваше, когато просъницата я сграбчеше посред някой кошмар.

Когато осъзнаваше, че може да се спаси от хватката на сенките, стига само да...

...се...

...събуди.

Над нея нещо изскърца силно и тя с огромно усилие повдигна клепачи. Сенките

отстъпиха... но бяха заместени от болка. Всяка педя от съществото ѝ се давеше в агония.

Пред очите ѝ изплува жена със сребриста коса и познато лице.

„Все още сънувам“, помисли си тя замаяно.

После обаче жената я докосна по мишницата и сякаш

взриви гърне с барут. „Тук“ и „сега“ грубо завладяха тялото ѝ.

- Ти... - изграчи Изьолт. - Защо... си тук?

- Лекувам те - отвърна монахинята спокойно; нишките ѝ блестяха в зелена

съсредоточеност. - Имаш рана от стрела на ръката...

- Не - Изьолт улови непохватно красивото бяло наметало на монахинята. - Искам да

кажа... ти.

Думите ѝ се завъртяха... не, каютата се завъртя, а думите ѝ се понесоха заедно с нея.

Дори не беше сигурна, че говори на далмотски. От езика ѝ спокойно можеше да се е

отронил номатски.

- Ти... - поде тя отново, почти убедена, че действително това е далмотската дума за „ти“,

- ти ме спаси.

Думите с мъка си проправиха път през болката и световъртежа, но тя забеляза калните

петна по пелерината ѝ. И мигновено я пусна засрамено. После си пое немощно дъх. Толкова

болеше. Сякаш я бяха потопили в кипяща смола. „Покой. Покой от пръстите на ръцете до

пръстите на краката.“

- Преди шест години и половина ти ме о-откри на един кръстопът. Северно от Веняса.

Бях малко момиче, бях се загубила. Носех парцалена кукла.

Въздухът изсвистя между зъбите на жената. Тя се отдръпна, а нишките ѝ засияха в

объркано охрено. После тя заклати енергично глава, а в нишките ѝ се прокрадна

тюркоазено недоверие...

Докато внезапно се наведе към нея, като мигаше често.

- Изьолт ли се казваш?

Изьолт кимна и за миг забрави за болката си. В очите на монахинята се появи странен

блясък, сякаш се насълзиха. Може би обаче това се дължеше на сумрака в каютата. И на

ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи. Нишките ѝ не носеха синя тъга - само виолетово

въодушевление и замаяно розово.

- И на брега, преди шест години и половина - продължи монахинята, - си била ти?

- Бях на дванайсет - рече Изьолт. - Им-мето на куклата ми беше... Еридиси.

Монахинята отново издиша звучно. И се дръпна назад, сякаш отблъсната от току-що

чутото.

- А ти научи ли моето име? Казах ли ти го?

- Не мисля.

Гласът на Изьолт звучеше отпаднал и тих, но тя не можеше да прецени дали беше

поради слабото ѝ гърло, или от отслабналия слух. Огънят в ръката ѝ се беше разбушувал

подобно на прилива.

Монахинята се окопити и отново възприе ролята на умела лечителка. Тя положи топла

длан на рамото на Изьолт, точно над раната от стрелата. Изьолт потръпна, после се

успокои и сънят я призова.

Тя обаче не искаше сън. Не можеше отново да се изправи пред сънищата. Не беше ли

достатъчно зле, че я бяха били и блъскали в действителността? За да го изживява отново и

в съня си...

- Моля те - рече пресипнало и отново хвана монахинята за наметалото, без да се

тревожи за петната. - Без повече сънища.

- Няма да има сънища - пророни жената. - Обещавам ти, Изьолт.

- А... Сафи? - дрямката вече пълзеше по гърба ѝ. - Тук ли е?

- Тук е - потвърди монахинята. - Ще се появи всеки момент. Сега спи, Изьолт, спи и

оздравявай.

И така, Изьолт се подчини - не че би могла да се възпротиви и да искаше - и потъна под

прилива на изцерителния сън.

ОСЕМНАДЕСЕТ

Далеч на север от „Жана”, но все пак в същото море, кръвовещият Едуан отвори очи.

Причината беше досадното усещане от мушкащи го в ребрата пръсти.

Мъглата на безсъзнанието се разнесе и сетивата на Едуан взеха превес. Слънцето

топлеше лицето му, а водата милваше ръцете му. Замириса му на сол.

- Мъртъв ли е? - попита тънък глас.

Дете.

- Много ясно, че е мъртъв.

Второ дете.

Едуан заподозря, че именно то пипаше ремъка на ножницата му.

- Морето го изхвърли снощи, а още не е помръднал. Според теб колко ще вземем за

ножовете му?

Последва подрънкване - сякаш бяха откопчали ремъка. И последната тежест на съня