Веровещица

изчезна. Едуан отвори широко очи и сграбчи мършавото момче, което пребъркваше

джобовете му, за китката. Детето изпищя. На няколко крачки от тях стоеше второто момче, сега зяпнало с уста. Внезапно и то се включи в писъците и тъпанчетата на Едуан едва не се

пръснаха.

Той пусна първото момче и то търти да бяга, хвърляйки високо пясък след себе си. Той

засипа Едуан и от езика на кръвовещия се изтърколи недоволен стон. Той заби юмруци в

земята - които потънаха в мокрия, кашкав пясък - и надигна тяло.

Виждаше разтреперано и размазано: бежов плаж, синьо небе, кафяви мочурища, бягащи

момчета, брегобегач, който подскачаше на няколко стъпки от него. Беше безсмислено да

се чуди къде се намира - подобен пейзаж би могъл да се срещне навсякъде около Веняса.

Вместо това насочи внимание към тялото си.

Въпреки болката в мускулите, той се наведе и започна от пръстите на краката.

Ботушите му бяха непокътнати, макар че бяха абсолютно мокри - кожата щеше да се свие,

щом изсъхнеха, - но по стъпалата му нямаше нищо счупено.

Краката му също бяха напълно заздравели, макар че десният му крачол се беше разпрал

чак до коляното, а около прасеца му се бяха заплели дълги блатни тръстики.

После Едуан огледа бедрата, хълбоците и кръста си, ребрата (все още леко

чувствителни), ръцете... Ох, раните на гърдите му кървяха... значи тези на гърба му също

щяха да кървят. Тънките прорези обаче бяха стари рани. Направо древни. Проклетниците

се отваряха и пускаха кръв всеки път, когато Едуан получеше почти смъртоносни рани.

Поне нищо от новите наранявания не кървеше, нямаше нищо счупено, не липсваше

нищо, което не можеше да бъде заменено. Саламандровото наметало и карауенският му

опал все още бяха у него. Колкото до задигнатото от номатското момиче - камичката и

ятагана, - лесно щеше да си набави други.

При мисълта за номатчето обаче, чиято кръв нямаше мирис, на Едуан му се дощя да

изкорми нещо. Той сложи ръка на ремъка през гърдите си и при вида на приближаващия се

брегобегач пръстите го засърбяха да извади някой от ножовете за хвърляне.

Не. Стряскайки птицата, изобщо нямаше да успокои гнева си. Единственият начин

беше да издири нишковещата.

Не че беше решил какво ще ѝ стори, когато я откриеше. Определено нямаше да бъде

убийство - сега ѝ дължеше живота си. Беше го пощадила (или нещо такова) и се налагаше

да ѝ се отплати.

Обаче ако имаше нещо, което Едуан ненавиждаше, то беше да спасява живота на хора,

за които не го беше грижа. Подобен дълг го обвързваше само с още един човек, но тя поне

го заслужаваше напълно.

Пръстите му пуснаха ножа. Той изръмжа последен път срещу слънцето на изток и се

изправи на крака. Световъртежът му се усили още повече, а мускулите му затрепкаха -

нуждаеше се от вода и храна.

Долетя далечен камбанен звън. Девет удара, тоест денят беше в началото си.

Едуан извърна глава към звука. Далеч на юг различи едва доловимите очертания на

село. Може би там живееха момчетата. Може би не беше далеч от Веняса. Той започна да

кърши китки, раздвижи пръсти и тръгна напред през засилващия се прилив.

Камбаните отбелязаха дванадесет без четвърт, когато Едуан най-сетне стигна до дома

на гилдмайстор Йотилуци. Пазачът отпред го погледна само веднъж и притеснено отвори

портата.

Едуан изглеждаше, меко казано, сякаш го бяха провлачили няколко пъти през адските

двери. Беше се огледал в една от витрините в града - външният му вид беше по-ужасен

дори от начина, по който се чувстваше. Късата му коса беше слепена от засъхнала кръв, кожата и дрехите му бяха покрити с пясък и въпреки че вървеше вече три часа, ботушите и

наметалото му все още не бяха изсъхнали.

От гърдите и от гърба му също продължаваше да тече кръв.

Навред по улиците и мостовете, през градините и кръстопътищата хората се дърпаха от

пътя му - с уплах като този на пазача на Йотилуци пред него. Жителите на Веняса обаче

поне му бяха спестили измърмореното „пустовещ“ и жеста с пръсти през очите - молба за

закрила от Ефира, -които му поднесе пазачът пред него.

На разминаване Едуан му изсъска. Онзи подскочи, след което побърза да се мушне зад

вратата. Едуан влезе в двора и през ума му мина една поговорка: „След баня котка не се

гали“. Майка му непрекъснато я повтаряше, докато беше малък. Той обаче не се беше

сещал за поговорката от години.

Което единствено увеличи раздразнението му и му се наложи да впрегне целия си

самоконтрол, за да не съсече цветята и растенията, надвиснали над пътеката.

Ненавиждаше далмотските градини, обрасли като джунгли, напълно свободно. Подобна

градина не можеше да бъде отбранявана - беше откровена заплаха за старите

гилдмайстори, пореден пример за немарливостта в Далмотската империя.

Той най-сетне стигна до дългия вътрешен двор в западната част на дома на Йотилуци.

Завари прислугата да разчиства масата, на която господарят му обикновено прекарваше

сутрините си.