Веровещица

внимание. Щом стигна до фоайето, през което си беше проправил път с бой миналата нощ -

в момента от него бяха останали само голи греди и тлеещи въглени, - един стражар все пак

се изпречи на пътя му.

- Стой - нареди мъжът и оголи оцапаните си със сажди зъби. - Никой не може да влиза и

да излиза, пустовещ.

Мъжът явно го беше разпознал. Добре. Значи щеше да го сплаши по-лесно.

Едуан подуши въздуха. Знаеше, че когато го прави, очите му се наливат в червено. Усети

кръвомириса на мъжа. „Солени кухни и дъх на бебе.“ Имаше семейство - колко жалко.

Значи не можеше да приложи насилие.

- Ще ме пуснеш да вляза - той повдигна едната си вежда. - След това ще ме заведеш до

кабинета на Дожа.

- Така значи, а? - рече мъжът насмешливо, но гласът му определено потрепери.

- Да, защото аз съм единственият човек на този континент, който може да намери

момичето на име Сафия. И защото знам кой я отвлече. Хайде, мърдай - Едуан посочи с

брадичка напред. - Кажи на началниците си, че съм тук.

Както и очакваше, стражарят се отдалечи. Наложи се да почака няколко минути

(прекара времето в броене на мъжете около себе си), преди онзи да се завърне и да го

уведоми, че да, може да бъде въведен незабавно.

Той последва семейния стражар и огледа щетите от предишната вечер. Поне

половината от двореца беше напълно изгоряла. В двора положението беше още по-лошо.

Оцелелите растения бяха покрити със слой пепел.

Когато Едуан най-сетне стигна до личния кабинет на Дожа, след като беше претърсен

от дванайсет отряда стражари - явно имаше по един за всяка народност, присъстваща в

кабинета, - той попадна посред пълен хаос. Кабинетът, застлан с дебели червени килими, с

лавици до тавана по стените и бляскави кристални полилеи, очевидно беше личното

убежище на Дожа, но в момента то беше превзето от хора на най-различна възраст, от

всякакви класи и раси, а наоколо маршируваха войници в разнообразни униформи.

Илрийците, с лешникова кожа, се спотайваха край вратата. Копнежът по родните им

планини на юг беше изписан на лицата им. Крехките шводи се бяха скупчили край

прозореца, насочили очи на север, а балманците си подаваха кана, която като че беше

пълна с вино. Луски, критенци, портолци... всички народности се държаха заедно.

Отсъствието на марсточаните обаче се набиваше на очи. Едуан се огледа бързо, но не

видя и следа от императрица

Ванес или султанската ѝ свита.

Не забеляза и представители на Нубревна.

Скоро очите му се спряха на императора на Картора, който крачеше пред едно дълго

бюро, размахваше бурно ръце, а крясъците му караха кристала да звънти. Далмотският

Дож, принуден да слуша воя на Хенрик, седеше сковано зад бюрото и мърдаше притеснено.

- Аха! - разнесе се нечий тенор вляво от Едуан. - Ето те и теб.

Леополд фон Картора грациозно излезе от една сянка... Едуан се зачуди как така не

беше забелязал светлокосия, облечен в зелено принц, застанал до една лавица с книги.

Както и защо не беше успял да го надуши. На бала беше запомнил мириса на наследника

на императора: нова кожа и опушени огнища. Нормално беше да го долови и сега.

Объркването му бързо се разсея при появата на втори глас и втори силует от сенките.

Незнайно как беше пропуснал и този мъж - което само увеличи раздразнението му.

Особено предвид, че въпросният човек беше поне с една педя по-висок от всички останали

в помещението.

- Знаете за племенницата ми - завали мъжът.

Изглеждаше, сякаш не беше спал от дни. Очите му бяха зачервени като въглени, а дъхът

му...

Едуан сбърчи нос. Мъжът вонеше на вино повече от самото вино. Миризмата надвиваше

дори собствения му кръвомирис.

- Хайде, монахо - подкани го Леополд и посочи към все още кряскащия си чичо. -

Научихме, че имате сведения за годеницата на чичо ми. Трябва да ни кажете всичко, при

това... о, бога ми!

Леополд беше забелязал, че ръкавът му е оцапан в сажди. С посърнала въздишка той го

изтупа вяло.

- Явно така става, когато човек носи светло кадифе в свят от пепел. Сигурно и косата ми

е същата.

Така беше - червеникаворусата му коса беше почти сива. Едуан обаче не обели и дума.

- Императора... - припомни той стегнато.

- А, да. Вярно.

Леополд разблъска невъзмутимо войниците и прислугата. Едуан го последва, а

пияницата - който по изчисленията на Едуан беше дом Ерон фон Хастрел - се затътри след

тях.

- Знаете кой е заловил племенницата ми - рече той. -Казвайте... Кажете ми всичко.

Той посегна към наметалото на Едуан.

Кръвовещият отстъпи ловко встрани, при което дом Ерон залитна към императора. И се

блъсна в него. Хенрик го избута назад и изръмжа. После спря очи върху Едуан и оголи зъби.

„Значи това бил императорът на Картора“, помисли си Едуан. Беше го видял отдалеч

снощи, но така и не се беше приближил достатъчно, за да различи белезите от шарка по