Веровещица

отново погледна чичо си, - ... че вече пропиляхме достатъчно време тук. Ако разрешите, Ваше Величество, ще се присъединя към монаха за издирването на годеницата ви.

Познавам добре Сафия и мисля, че мога да съм от полза за монаха.

Тези думи на мига накараха и последната следа от благонамереност да се изпари от ума

на Едуан. Принцът щеше да го забави. И да му пречи. Преди да успее да се възпротиви

обаче, Хенрик кимна отсечено.

- Да, тръгвай с пустовещия. И го дръж изкъсо.

Императорът измери Едуан с презрение с явната надежда да предизвика някаква

дръзка реакция.

Поради което той не реагира.

След това Леополд му даде знак да го последва и прекоси помещението. Той тръгна

след него, въртейки китки, с кипнала от досада кръв в жилите си.

Поне никой не беше споменал, че Сафия е веровещица. След като получеше

възнаграждението за неволите си по улова на момичето, все пак можеше да я предаде на

баща си.

Така де, карторците се бяха съгласили да му платят да намери Сафия фон Хастрел, но

никой не беше споменал нищо за връщането ѝ.

ДЕВЕТНАДЕСЕТ

Бяха изминали два часа, откакто Мерик отведе Сафи обратно в каютата и ѝ нареди да

остане под палубата за по-сигурно. Оттогава насам в главата ѝ се лутаха едни и същи

мисли.

И въпроси - толкова много въпроси. От плановете на чичо ѝ за годежа с Хенрик през

всички събития нататък, до неизменния страх за съдбата на Изьолт.

Чуваха се и стъпки - кънтяха без прекъсване. И пронизваха черепа ѝ, докато накрая ѝ

идваше да се разкрещи. Тя взе да обикаля из тясната каюта, докато Иврен се грижеше за

раната на Изьолт.

- Престани - тросна ѝ се монахинята накрая. - Или излез. Разсейваш ме.

Сафи предпочете да излезе - особено след като имаше нечие разрешение да го стори.

Така ѝ се удаваше възможност да разгледа главното помещение под палубата. Да обмисли

как щеше да докара Изьолт до спечелената с толкова трудности свобода. Чуваше

поученията на Хабим толкова ясно, сякаш той беше до нея и каканижеше за стратегии и

бойни полета.

Вътрешността на кораба се оказа сумрачно пространство, натъпкано със сандъци, мрежи, чували и бурета. Във всяко кътче, в което надникнеше, имаше нещо - включително

и моряци, - а единствената светлина идваше от квадратния отвор на върха на стълбата към

палубата.

Навсякъде миришеше на пот и некъпани тела, а от палубата за добитъка се носеше

кисела воня на кокоша тор. Сафи се поблагодари, че не чува поне кокошките - или пък

другите животни. И без това беше твърде шумно и спокойствието ѝ беше подложено на

изпитание.

Макар че повечето моряци явно бяха горе, тя преброи двайсет и седем мъже, свити по

щайгите и облегнати на буретата. Явно нямаше каюти за екипажа. Реши да обмисли това

по-късно.

От двайсет и седемте моряци, покрай които мина, деветнайсет ухапаха палец или

изсъскаха „гнусна ‘матсолюбка“. Тя се престори, че не забелязва, и дори стигна дотам, че

им кимна приятелски. Въпреки това се постара да запомни изпечените им от слънцето

лица в сумрака. И ненавистните им гласове.

По стълбата отгоре се спусна длъгнесто, чернокожо момче с плитки до раменете.

Магията на Сафи пошепна, че той е надежден, и щом мина покрай нея, тя го стисна за

рамото.

- Екипажът би ли сторил нещо на една номатка?

Момчето премигна и разтърси плитки, след което отвърна:

- Не и ако адмиралът не ги подкрепи... а не мисля, че би го направил. Той не мрази

‘матсите като нас.

Гласът му определено беше женски.

- Нас?

- Не и аз! - вдигна ръце момичето. - Кълна се, честно. Нямам проблем с ‘матсите. Имах

предвид екипажа.

Истина. Сафи разтри очи с кокалчетата на ръцете си. Над нея хората тътреха пети, дрънкаха с мечове, лаеха команди. Искаше ѝ се да престанат, каквато и подготовка да

упражняваха в момента.

Тя възобнови краченето. Два пъти по-бързо от бавния ритъм на барабана. Три пъти.

Защо не можеше да измисли план? За Изьолт изглеждаше толкова лесно, но всеки път, когато Сафи опиташе да организира мислите си, те се разпадаха като утайка в поток.

- Не бива да ходиш толкова - рече момичето, което все още следеше стъпките ѝ. -

Моряците ще се оплачат и адмиралът може да те заключи.

Това я накара да се замисли. Ако я заключеха, шансовете ѝ да се отбранява или да

избяга - ако се наложеше - намаляваха сериозно.

- Горе имам удобно местенце - предложи ѝ онази и посочи стълбата. - Не става за

разходки, но може да гледаш подготовката.

Ноздрите на Сафи потръпнаха. Тя претича до долния край на стълбата и се взря в

яркото слънце навън. Мерик беше горе. Както и Кълен, който щеше да я обезвреди и при

най-малката следа от непокорство.