Веровещица

Ако излезете горе обаче, действително щеше да успее да огледа по-добре кораба, екипажа и разположението им. Може би ако научеше повече, щеше да успее да измъдри

стратегия.

- Някой няма ли да ни види? - попита тя момичето, спомняйки си заповедта на Мерик да

остане долу.

- Няма, заклевам се.

- Тогава води.

Момичето се ухили доволно отново и се покатери по стълбата. Сафи се заизкачва след

нея и не след дълго се озова сред моряците, които ситняха на криволици през клатещата се

палуба, вдигнали високо саби. Повечето я измериха с очи при преминаването ѝ, но не чу

някой да дюдюка, не усети и враждебност. Изглежда, хората с предразсъдъците бяха

главно долу.

Което означаваше, че нямаше да се задържа дълго тук. Щеше да събере каквото ѝ беше

нужно и щеше да се върне до Изьолт.

Тя последва момичето, като преброи петнайсет стъпки от стълбата до сенчестия бак4.

Момичето се шмугна зад четири бъчви, които воняха на умряла риба, и се снижи. Сафи

приклекна до нея и със задоволство забеляза, че действително беше скрита добре. Освен

това от мястото си виждаше отлично упражняващите се моряци - а те, даде си сметка тя

покрусено, бяха много.

При вида на целия екипаж, строен в редици, вместо да тича нагоре-надолу по въжетата

или да бърше палубата, тя прецени, че са около петдесет души. Може и да бяха двойно

повече - мозъкът ѝ се превръщаше в курешки от чайка, когато трябваше да смята.

Тя изви врат, докато не видя Мерик, Кълен и още трима души до руля. Всички бяха с

ветроочила, а устните им се движеха едновременно.

Зад тях тя забеляза източника на непрекъснатия бумтеж.

Един младеж - с плитки като на момичето - блъскаше по огромен плосък барабан.

Идеше ѝ да строши чука му на две.

Повече обаче жадуваше за глътка свеж въздух.

- Подземни богове - обърна се тя с ругатня към момичето, - що за воня?!

- От каците е. Събираме дребната риба.

То посочи с блеснали очи най-близката каца. Сафи се загледа по дъските около себе си...

действително: имаше доста люспи. Капаците и стените на каците бяха покрити с тях.

- За морските лисици са - добави момичето. - Трябва да ги храним, когато минаваме

покрай тях, иначе ще ни нападнат.

- Морските... лисици - повтори Сафи с равен глас. - Говориш за митичните змии, които се

хранят с човешко месо?

- Аха - момичето отново се ухили.

- Не ми казвай, че вярваш в тях. Това са просто приказки за сплашване на децата - като

планинските прилепи. Или Дванайсетте храбреци.

- Които също съществуват - възпротиви ѝ се момичето.

Сякаш за да докаже думите си, тя измъкна тесте карти за таро с позлатени гърбове от

джоба си и обърна най-горната.

Беше Храбрецът на лисиците, с космата синьо-зелена змия, увита около меч. Тя гледаше

Сафи с лисичето си лице.

- Чуден номер - промърмори Сафи.

Пръстите я засърбяха - беше виждала много карти за таро през живота си, но никога не

се беше натъквала на такива с морски лисици, вместо с червени лисици. Зачуди се какви ли

са илюстрациите на другите пет бои.

- Не е номер - сопна ѝ се момичето. - Просто ти показвам как изглеждат морските

лисици. Огромни морски змии, разбираш ли? Само че на няколко десетилетия сменят

кожата си и излизат на брега, преобразени като красиви жени, които съблазняват мъжете..

.

- И ги завличат към смъртта им - довърши Сафи. - Легендата за планинските прилепи е

същата. Интересно обаче ти всъщност виждала ли си жива морска лисица?

- Не. Обаче - побърза да добави момичето - някои от по-старите моряци твърдят, че са се

били с лисиците по време на Войната.

- Ясно - рече Сафи провлачено.

И наистина ѝ беше ясно. Мерик и капитаните му явно държаха рибата на борда за

успокоение на по-суеверните моряци - точно както чичо ѝ Ерон изпращаше овце в

пещерите на Хастрел всяка година за „планинските прилепи“.

Тя беше прекарала цялото си детство да претърсва алпийските ливади около двореца

на Хастрел за някакви следи от подобните на прилепи дракони. Беше преровила и

околните пещери, в които уж живееха прилепите, беше прекарала часове до пресъхналия

земен Кладенец на произхода в очакване от него внезапно да изскочи красива жена.

След десет години без помен от тях обаче тя най-сетне беше приела, че планинските

прилепи - дори да бяха съществували някога - бяха изчезнали точно като водата в

Кладенеца, до който се бяха срещали.

С морските лисици беше същото, каза си.

- Между другото, аз съм Райбър - залюля глава момичето. - Райбър Фортса.

- Сафия фон Хастрел.

Райбър прехапа устни, сякаш се опитваше да не се засмее. След това обаче се отказа.

- Ти си домна, нали?

Тя обърна нова карта.

Вещицата. На картата беше нарисувана жена със скрито лице, взряла се в Кладенец на

произхода - всъщност в земния Кладенец на произхода. Само че за разлика от кладенеца,

който беше изследвала Сафи като дете, този на илюстрацията все още беше пълен. Шестте

бука около него бяха напъпили, плочите на пътеката - непокътнати, а в кладенеца

проблясваше вода.