Веровещица

Както и Храбреца на лисиците, никога не беше виждала карта на Вещиците,

илюстрирана по подобен начин.

Райбър пъхна картата обратно в тестето, а Сафи върна очи на моряците. Един млад мъж

беше привлякъл вниманието ѝ. Лицето му беше потно и болезнено зачервено, а уменията

му със сабята бяха плачевни. За времето, което ѝ беше нужно да изпука всичките си

кокалчета, противникът му го обезоръжи два пъти. Най-лошото беше, че последният не

само наближаваше преломна възраст, а и беше куц с единия крак.

Ако скоро ѝ потрябваше сабя, то момчето беше човекът, от когото щеше да я вземе.

- Екипажът ви ми се струва разделен - рече тя и се наведе назад, за да улови свежия

полъх на вятъра. - Някои могат да се бият, но повечето - не.

Райбър въздъхна в потвърждение.

- Нямаме кой знае какъв опит. Добрите - тя посочи куция старец - са се били във

Войната.

- Помощник-капитанът не е ли длъжен да се погрижи да станете по-добри?

Сафи присви очи към руля. Вятърът си играеше със светлата коса на Кълен, а той

продължаваше да мърмори нещо заедно с другите вещи. Мерик обаче беше изчезнал.

- Той дори не следи подготовката.

- Защото движи кораба. По принцип ни натиска доста.

Нещо в отбранителния ѝ тон накара Сафи да се вгледа по-отблизо в нея. Въпреки

момчешката си фигура и категорично неженствените ѝ плитки, Райбър не беше грозна.

Всъщност щом се вгледа по-отблизо, Сафи осъзна, че очите ѝ бяха яркосребристи. Не сиви, а като истинско, бляскаво сребро.

Помощник-капитанът трябваше да е сляп, ако не се беше влюбил в тези очи.

- Значи сте двойка - пробва тя.

- Не - отвърна Райбър бързо, твърде бързо. - Просто той е добър помощник-капитан.

Справедлив и съобразителен.

Лъжата погъделичка кожата на Сафи и се наложи тя да потисне усмивката си, преди да

насочи вниманието си към Кълен. Беше просто огромен мъж с могъщи вещерски

способности - мъж, който безпроблемно можеше да я обезвреди. Може би обаче зад

ледената външност се криеше нещо повече.

Райбър изпусна дълга въздишка и извади нова карта от тестето си. Храбреца на

хрътките. Тя се вгледа в подобната на хрътка змия, също увита около меч, и в очите ѝ

грейна празнота, която загатваше, че има неща, които е по-добре да бъдат забравени.

После обаче очите ѝ се преместиха на Кълен; чертите на лицето ѝ се отпуснаха.

Тя и помощник-капитанът имаха връзка, при това не беше просто флирт. Беше

сериозна, дълбока връзка.

Вярно.

Сафи присви устни. Двете с нея бяха горе-долу на една възраст, но ето че имаше нещо,

за което Сафи не знаеше кой знае колко. Беше завъртала някой и друг романс във Веняса.

Флиртове с млади мъже като шлифования измамник... Тези срещи обаче винаги бяха

приключвали с мимолетни целувки и бързи сбогувания.

- Принцът - започна тя отнесено - има ли връзка с някого?

Напрегна се, пленена от желанието на мига да вземе думите си назад. Откъде ѝ беше

хрумнал подобен въпрос?

- Искам да кажа, на хората от екипажа на принц Мерик позволено ли им е да имат

връзки?

- Не и помежду си - отвърна Райбър. - Освен това не сме на нубревненска земя, домна.

Така че принцът е адмирал Нихар.

Това я заинтригува и тя с радост смени темата.

- Титлата на принца се променя в зависимост от местоположението му?

- Разбира се. С твоята не е ли така?

- Не.

Сафи прехапа устни, а зад бъчвите се надигна нов порив солен вятър. Вместо да я

разхлади обаче, той направо пареше - по челото ѝ избиха нови капки пот. Горещината

обаче се различаваше от предишната - съдържаше яд. И страх.

Тя само се разгорещи още повече, докато Райбър ѝ описваше как разпределението на

храната от страна на Мерик ядосало доста хора и само разширило бездната между

поддръжниците му и хората на принцеса Вивия. И колко мръсна и претъпкана станала

столицата след Великата война.

Силата на истината в разказите ѝ я накара да стегне глезени и да стисне пръсти. Светът, който ѝ описваше момичето, по нищо не приличаше на онзи, който беше оставила зад себе

си. В Далмотската империя имаше бедност - разбира се, че имаше, - но никой не гладуваше.

Може би... може би Мерик действително се нуждаеше от търговия - дори и с прокълнато

място като Хастрел.

Тя тъкмо преви крак, за да се изправи - за да се върне до каютата и да провери как е

Изьолт, - когато до ушите ѝ долетя гласът на Иврен.

- И ще оставиш момичето да умре?

Виковете ѝ идваха от дъното на близката стълба. И заглушиха тренировката на

моряците. Както и ударите на барабана.

- Трябва да ни откараш на брега!

По гръбнака на Сафи пробяга ледена тръпка, която жегна всяка частица от тялото ѝ. Тя

застана на колене и се изправи. После стана, без да обръща внимание на

предупреждението на Райбър да се скрие. Тъкмо се показа иззад бъчвите, когато