Владетелят на ада

Няколко от офицерите и сержантите паднаха на колене. Шрак стоеше до Енгстрьом; грубите му черти не даваха израз на онова, което изпитваше.

- Днес рано сутринта си мислех за Откровението на Йоана - каза Енгстрьом. - Глава четиринадесета ми изглежда подходяща. „И видях друг Ангел да хвърчи посред небето, който имаше вечно евангелие, за да благовести на жителите земни, на исяко племе и коляно, език и народ; той говореше с висок глас: бойте се от Бога и Му въздайте слава, защото настъпи часът на Неговия съд, и поклонете се на Оногова, Който е сътворил небето и земята, морето и водните извори.“ Амин.

- Амин - отговориха всички в хор.

- А сега да излезем н тази студена нощ и да бъдем заедно с войниците си каза Енгстрьом и всички започнаха да напускат командния център.

Шрак извади пура, отгриза края й и го изплю в едно кошче.

- Връщаме се към старите си навици ли, полковник?

- попита Енгстрьом.

- Предпочитам вкуса на пурата пред този на пръстта

- каза Шрак.

- Никога не съм допускал, че можеш да се съмняваш, Боби.

- Никога до този момент не сме стигали толкова високо по течението на лайняната река, Джошуа.

- Господ ни гледа отгоре.

- Няма да е зле, защото помощта му ще ни е страшно нужна.

Вашингтон, събота, 6 часът и 52 минути

В главния оперативен център в Белия дом президентът Пенингтън крачеше пред един голям модел на планината Джеймс. Няколко офицери закачаха карти по стените - върху тях щяха да отразяват развоя на битката.

Преди двадесет минути Авраам бе възвестил на живо по радиото идващия Апокалипсис. Пламенното му слово бе срещу гадния президент, който придвижвал войски към Мисула. Генерал Джеймс слушаше напрегнато и само клатеше глава, докато Авраам сипеше огън и жупел. Проповедникът приключи с един стих от Лука, който прозвуча повече като предупреждение, отколкото като блага вест:

- „А кога чуете за войни и бъркотии, да се не уплашите, понеже трябва това да стане първом... на места ще има големи трусове и глад, и мор, ще има и страхотии, и големи поличби от небето... Тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините... защото тия дни са на отмъщение, за да се изпълни всичко писано...“

- Хайде, пак започна да редактира и перифразира - каза Джеймс. - Пропусна частта за изоставянето на планините.

- Изключи това проклето нещо - изръмжа Пенингтън.

- Извинете, сър.

Пенингтън погледна часовника си. Беше извикал Мардж Кастен, Джером Брилщайн, министъра на отбраната, Клод Хукър, директора на ФБР Хари Симънс и Уейн Бродски от СКТАОО. Искаше ги при себе си, ако онези наистина атакуваха бойните части. Кастен и Брилщайн се бяха възпротивили на решението му да изпрати войски в района и юридическите аспекти бяха доста мрачни, но Пенингтън се бе позовал на Закона за военните действия от шейсетте години и на Закона за мерките срещу тероризма.

- Ще наредя удар само ако те провокират нападение - беше казал Пенингтън. Брилщайн обаче си спомни една предишна дискусия, когато Пенингтън извеДнъж му бе изревал: „По дяволите, Джери, ако не го спрем сега, десните откачалки в страната ще решат, че вече могат да ни прегазят.“ Брилщайн определено изпитваше смесени чувства относно мотивите на Пенингтън.

Хукър и Симънс се бяха съгласили с него, представяйки кризата на планината Джеймс като опит на шепа терористи да съборят правителството.

Пенингтън бе взел решението си, без да се терзае много, особено след страшната смърт на единадесетте агенти в Мичиган и нападението срещу Вейл, при което бе загинал и дванадесети. Той беше убеден, че Енгстрьом трябва да бъде унищожен. За него това си беше въстание.

Без значение какво мислеше кабинетът за това, Пенингтън чувстваше, че решението му ще се приеме от гласоподавателите, особено след като им кажеше колко би им струпала една продължителна обсада. Той беше подготвен да поеме пълната отговорност за заповедта си, с която изпращаше американски войници срещу американски граждани. Решението му беше твърдо. Един-един- ствен акт на агресия от страна на армията на Енгстрьом щеше да предизвика гражданска война на границата между Айдахо и Монтана.

Планината Джеймс, събота, 5 часът и 56 минути следобед,

монтанско стандартно време

С падането на мрака откъм пърха задуха леден вятър. Мецингер и синът му се бяха сгушили до един малък огън, който примигваше под вятъра. Беше кучешки студ, но младежът не се оплакваше.

- Чип, мисля, че трябва да се прибираш у дома каза Мецингер. - Това нe е място за шестнадесетгодишни.

- Аз съм в милицията още от четиринадесетгодишен, татко - отговори синът му. - Няма да те изоставя.

- Слез долу при майка си, тя има нужда от теб.

- Моето място е с теб.

- Чип...

- Не, татко. Няма да си тръгна без теб. Какво ще каже Генерала, ако те чуе да говориш така? - Баща му не отговори и Чип попита: - Какво мислиш, че ще стане?

- Нищо, по дяволите. Щом съмне, Генерала ще седне с онзи Вейл и ще му намерят колая.

Чип потрепна и се опита да прогони студа.

- Във Виетнам сигурно не е било така, нали, татко?