Владетелят на ада

- Беше точно обратното. Жега, задушно, влажно. Можеше да си напълниш шепата с пот само от въздуха! В Кувейт пък беше горещо и сухо. Устата ти се пълни с прах и не можеш да я изплюеш, дори и животът ти да зависи от това. Но ще ти кажа, беше по-добре от това. Никога не съм обичал студа.

- Тогава защо избра да живеем в Монтана? - изсмя се Чип.

- Защото тя е нашият дом. Това е Божията страна. Аз я обичам, само дето нощите ме съсипват. Прекалено студено е.

- Трябва да се гордееш със сина си, Дейвид - проговори нечий глас зад тях.

Те вдигнаха глави. Енгстрьом се извисяваше над тях като някаква кула, очите; му блестяха под качулката на якето му.

Мецингер и Чип скочиха и отдадоха чест.

- Спокойно, няма нужда - махна с ръка Генерала. - Просто си помислих, че не е зле да се помоля заедно с войниците. Седнете.

Мецингер и синът му седнаха и отново се сгушиха до огъня.

- Някакви новини? - попита Чип Мецингер.

- Не. Уплашен ли .си, синко?

- Не. Толкова е студено, че дори и не ми идва наум да се страхувам - отговори момчето.

- Каквото и да стане или дойде, спомняйте си думите на Лука, двадесет и първа глава, двадесет и осми стих — каза Енгстрьом. - „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и иодигпете главите си, защото се приближава избавлението ви. Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат. И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова, което има да стане, и да се изправите пред Сина Човечески.“

- Амин - каза Мецингер, но в гласа му имаше тъга.

- Амин - повтори Чип.

Генералът продължи и те го чуха да говори на други в мрака.

Мецингер прегърна сина си и го притисна към себе си.

Хангара, събота, 6 часът и 5 минути вечерта,

монтанско стандартно време

Сержантът вървеше из препълнения хангар, като спираше тук-там и си казваше по някоя приказка с войниците. Един млад рейнджър се бе дръпнал настрани. Бе приклекнал до една стена, потънал в размисъл. Почерненото му лице беше сериозно, а погледът забит в бетона.

- Какво става, войнико? - попита сержантът.

- Не съм сигурен, сержант.

- Какво искаш да кажеш, че не си сигурен?

- Никога не съм си мислил, че ще убивам американци, когато постъпих в рейнджърските части.

- Как се казваш, синко?

- Ризо, сър.

-      Е, аз съм сержант Уилямс. Джейсън Уилямс. Аз съм в армията от двайсет и осем години и на мен също никога не ми минавало такова през главата. Но нашият командващ казва, че тези хора са предатели. Те заговорничат срещу правителството и грабят и убиват за собствена слава.

- Много ми е трудно, като си мисля, че трябва да избиваме фермери от Монтана - каза войникът. Беше на двайсетина години.

- Те не са фермери, те са специално обучени партизани, които искат да свалят правителството и да опозорят знамето. Спомняш си какво стана в Оклахома Сити, нали? Помисли си за това. Мисли за майка си и сестра си у дома, какво би могло да им се случи, ако тези ренегат*! успеят да се измъкнат оттук.

-      Да, сър, няма да го забравя.

- Добре. Ти ще се справиш. Ще направиш каквото ти заповядат, Ризо. Не се и съмнявам.

-      Благодаря ви, сър.

Планината Джеймс, събота, 6 часът и 22 минути вечерта,

монтанско стандартно време

Съгласно заповедта, два хеликоптера „Спектър“ заобиколиха южния склон на планината и се доближиха на неколкостотин метра от зоната на бойните действия. Инфрачервените скенери претърсваха черния склон на планината за входа на бункера. Екипажът търсеше прояви на активност и откри много такива. От входа на бункера непрекъснато изскачаха фигури, които носеха ракети, гранатомети и автоматични карабини М-16 - незаконни оръжия, останали скрити до този момент. Отзад в хеликоптера един специалист маркираше позициите на раке- тометчиците с ракети „земя-въздух“ върху растеризирана бойна карта и предаваше информацията по радиото в командния център на летището в Мисула.

Полковник Рембранд се обърна към адютанта си.

- Плъховете излизат да си поиграят - каза той и препредаде информацията в главния оперативен център в Белия дом.

Втори хеликоптер зависна зад първия. Двата заедно оглеждаха зоната на бойните действия и изучаваха позициите на хората, въоръжени със „Стингър“.

В бункера Шрак, Енгстрьом и Рейни, ракетният експерт от Ку-клукс-клан, следяха на инфрачервените монитори приближаването на двата хеликоптера.

- Седемдесет и пет метра - изръмжа Рейни. - Те маркират позициите ни, генерале.

Енгстрьом се замисли над ситуацията. Не искаше пръв да открива огън, но знаеше, че нападението върху Хълма ще стане с хеликоптерни десанти по въже - силният вятър не позволяваше използването на парашутисти. Ракетите „Стингър“ и 72-Е5 бяха първата им линия на отбрана. Задачата им беше да свалят хеликоптерите с десантчиците.