Владетелят на ада

Удбайн превключи камерата на единични снимки и изщрака половин дузина в едър план на мъжа с неустановена самоличност.

„Отиват в онзи „Чероки“ - каза си той. - Правят всичко, за да не могат да ги проследят.“

Зад цялата тая игра на секретност трябваше да се крие нещо. Да, сигурно отиваха при Уолър.

- Ал Рикардо, Мартин Вейл. - каза Файърстоун. - Господин Вейл, Ал е от ФБР.

- Ясно де - засмя се Вейл, докато разтърсваше ръката на Рикардо.

- Зареден е с гориво и готов за полет - каза Рикардо.

- Там ще ви чака двуместен черен „Таурус“. Ключовете са в калника, задния десен.

- Добре си вършиш работата, Ал - каза Файърстоун, докато се качваше в самолета.

- Ще ви помоля да внимавате - отвърна Рикардо. - Разписал съм се за колата и самолета.

- Имай ми малко вяра - каза Файърстоун.

- Това ми каза и последния път. - Рикардо се усмихна, докато Файърстоун затваряше вратата. Вейл се качи, седна до него и попита:

- Ти ли управляваш тая машинка? - попита го той.

- Че кой друг? Летя вече тридесет години.

- Каква беше тази история за последния път?

- Доста дълга - изсмя се Файърстоун. - Нямате проблем със самолетите, нали?

- Веднъж ми се наложи да прелетя седемдесет мили с хеликоптер сред виелица с нулева видимост и височина.

- Когато сте преследвали Стемплър в Кентъки?

- И това ли знаете?

- Генералният прокурор ми показа всичко за вас, господин Вейл.

- Трябва ли да бъдем толкова официални? Защо просто не ми казваш Мартин или Марти, което предпочиташ, а аз ще ти казвам Сам.

-       Чудесно.

Файърстоун настрои радиото на честотата на кулата, информира ръководителя на полетите, че се насочва на югоизток към Лима, Охайо, и поиска разрешение за излитане.

- Разбрано, Чероки Н-32 - отговори кулата. - Заемете полоса за излитане две. Имате два самолета пред вас. Към Лима се задава буря.

- Разбрано. Може и да я изпреварим.

- Ясно. Изчакайте разрешението за излитане.

- Ясно, край.

Удбайн подслушваше разговора върху скенера си.

Лима, Охайо. Дотук добре.

Над летището на Лима Удбайн задържа на триста метра височина, на половин миля разстояние, и загледа през бинокъла. Вейл и Файърстоун кацнаха и отпътуваха с една черна кола на северозапад по шосето за Лима. На една миля югоизточно от града колата свърна по шосе 75 и се насочи на юг. Метеорологичната обстановка работеше срещу Удбайн. Блъскан от ветровете, той ту се губеше сред тъмните облаци, ту изскачаше от тях, и накрая изгуби колата. Спусна се под бурята. Колите хвърчаха на север и юг по магистралата. Той задържа на сто и петдесет метра, като оглеждаше пътя южно от Лима за изплъзналата му се плячка. Накрая, шибан от немилостивия вятър, който все искаше да го изхвърли в тъмните облаци, започна претърсването квадрат по квадрат, като проверяваше автомобилната карта на компютъра си и разделяше областта южно от Лима на сектори. Прелетя един квадрат със страна две мили на изток от магистралата, после направи същото и на запад, като се насочи на юг със стъпки от две мили. На два пъти му се стори, че мярва черния автомобил по тесните провинциални пътища, но бинокълът му казваше, че се е излъгал. Продължи да лети на същите двумилни отсечки чак докато се отдалечи на петдесет мили южно от Лима. Все още тормозен от лошото време, накрая той зави и се насочи обратно на север.

Магистралата беше почти опустяла.

Беше изгубил колата.

Файърстоун спря под навеса на една бензиностанция и попита:

- Жаден ли си?

- Да не си биеш майтап с мен? — възкликна Вейл измъчено. - Откакто стъпих на борда на специалния ви самолет, не съм спрял да се тъпча и наливам.

Файърстоун отиде до един старомоден автомат за безалкохолни напитки и започна да го тъпче с монети от четвърт долар. Извади кутията бира, отвори я и огледа пътя.

Всичко беше спокойно, ако не се броеше слабият ветрец, който замиташе разпръснатия покрай пътя сняг, и ревът на някакъв самолет, който прелиташе на половин миля северно от тях.

- Гледаш дали няма опашка, а?

Файърстоун му се усмихна.

- Трябва да съм предпазлив, това ми е работата. - Той хвърли празната кутия в едно кошче и се качи в колата.

- Почти стигнахме.

- Ще ми кажеш ли кой, какво или къде е това „почти стигнахме“?

- Ралф, Марти. Така ще го наричаш: Ралф. Той ще ти разкаже една история. Ти само го слушай, без да го прекъсваш. Сепнеш ли го, ще се наложи да го изслушваш пак отначало.

- Запаметил си е урока, така ли?

- Нещо такова. Изчакай го да свърши и после можеш да го питаш каквото си искаш.

- Защита на важни свидетели, така ли?

Файърстоун кимна.

- Не е чудно, че си толкова предпазлив. Някой явно умира да му пръсне черепа на този Ралф.

- Всеки в програмата за защита на важни свидетели е на челно място в нечий списък за убиване.

Фермата беше на шейсетина метра от пътя - добре поддържана дървена двуетажна постройка, бяла, със сив цокъл. Докато Файърстоун паркираше, белите дантелени завески на един прозорец се размърдаха и една млада жена се втренчи в тях. Момент по-късно входната врата се отвори и тя пристъпи навън, последвана от един едър мастиф. Песът стоеше до нея с приведена глава и се зъбеше.       Тя го потупа по главата и той клекна.