Владетелят на Ада

— Имаме нужда от случай, по който да го сгащим с неопровержими доказателства, преди да мобилизираме съответна бойна част, да го обкръжим и да го принудим да се предаде заедно с хората си и оръжията — каза Кастен.

— Да го обкръжим ли? — възкликна Хардистан. — Той е минирал дяволските си планини, опънал е навред тел-бръснач и се е обградил с обучени до съвършенство на партизанска бойна тактика хора. Дори да вкарам всички агенти от ФБР и СКТАОО, които съм в състояние да осигуря, пак не бих разполагал с достатъчно огнева мощ, за да обкръжа една укрепена планина.

— Той никога няма да се предаде. Трябва просто да го унищожим. И точно сега е моментът — каза Хукър.

— Целият му щаб и войниците му в момента са или горе, или са на път за там.

— Не можем да се доверим на Националната гвардия — продължи Хукър. — Половината от състава й са членове на Светилището. Това, от което имаме нужда, са специално обучени бойци, които могат да се справят в такъв терен и да свършат работата.

— Да не предлагаш онова, което си мисля? — попита Кастен.

Отговор не последва. В следващия миг очите на Мардж Кастен внезапно се уголемиха.

— О, Господи! — простена тя. Всички я изгледаха. — Трябва ли да ви напомням, че е против федералния закон да се използват американски войски срещу американски граждани?

— Освен ако не са ни обявили война — каза Хукър.

— Не мисля, че Енгстрьом ще го направи без агресивна провокация — каза Хардистан.

— Е, поне едно нещо е дяволски сигурно — изръмжа Хукър. — Че бойскаутите не могат да се справят с тази операция.

Генералният прокурор се притесни от насоката, която бе придобил разговорът. Президентът видя това и й каза с усмивка:

— Мардж, защо не си отиваш? Вече става късно.

Той се изправи. Тя го изгледа за момент, също се изправи и го последва до вратата.

— Никога не бих те поставил в компрометираща ситуация, Мардж — тихо каза президентът. — Само си спомни думите на Бари Голдуотър: „Екстремизмът в защитата на свободата не е порок. Деликатността при установяването на справедливостта не е добродетел.“

— Мислех си за нещо друго, господин президент. Джонатан Суифт го е казал: „Огромна неизгода е да воюваш с хора, които нямат какво да губят.“ Мисля, че на Мартин Вейл това му е ясно. Ние му дадохме дума. Хората му работят денонощно, за да вкарат в съда делата по РИКО.

— Лека нощ, Мардж. — Той я изгледа, без да мигне. Тя му върна погледа и излезе.

Пенингтън се върна на дивана и отпи от напитката си.

— Та докъде бяхме стигнали? За колко голяма бойна част става дума, Били?

— За тази работа бих се доверил единствено на армията.

— Тогава мисля, че трябва да извикаме Джеси Джеймс и да получим мнението на експерт.

Брандън Джеймс — по прякор Джеси Джеймс — беше армейски генерал и бивш заместник на Пенингтън. Беше непокорен командир и често го сравняваха с Патън заради вироглавството му. Беше също така най-добрият полеви офицер, който Пенингтън бе срещал.

— Ще свърши ли тази работа? — попита Хардистан.

— Ще поговоря с него. Само двамата, мъжки разговор.

— На Джеси му сече пипето — каза Хукър.

— Той ще направи всичко, което му нареди неговият командир.

— Мислите ли, че има опасност военната акция да предизвика още терористични нападения? Или това ще ги принуди да се отдръпнат? — попита Хукър.

Пенингтън погледна Хардистан, който само повдигна вежди.

— Зависи от загубите в жива сила — отвърна президентът.

27.

Шофьорът на таксито погледна свещеника през прозореца. Беше облечен в тежко черно палто, черна филцова шапка и сив костюм със свещеническа якичка. Седеше, опрян на бастуна си, на една пейка срещу парка на Оклахома Сити, където навремето се бе намирало зданието на Алфред Б. Мурах.

Аарон Стемплър, известен в момента като Авраам, бе плъзнал контактните си лещи под долните клепачи и гледаше право през слънчевите си очила, покрай телената ограда, окичена с играчки, цветя и фотографии на жертвите. Пулсът му бе ускорен — той си представяше взрива, предизвикан от заредения с експлозив камион. Пред мисления му взор изплава рухването на половината сграда, до ноздрите му стигна мирисът на пожар и смърт, слухът му улови грохота на разрушението и хаотичните писъци, които го бяха последвали, очите му, видяха разрушената сграда със стърчащите арматурни железа и тръби.

„Истинско произведение на изкуството“ — помисли той.

— Извинете ме, отче.

Той бавно се завъртя към посоката, от която идваше гласът, и видя една млада жена. Държеше букет цветя и се усмихваше.

— Да?

— Не можах да се сдържа да не ви заговоря. Помислих си, че може би ще пожелаете да ви опиша парка.

— Каква прекрасна мисъл — каза той. — Но аз предпочитам да си го спомням както едно време.

— Вие сте били тук и преди?

— Не, но са ми го описвали.

— Загубили ли сте някого при експлозията?

Той се замисли за човека, взривил камиона, и отвърна:

— Да.

— Съжалявам. Тогава ще си тръгна — каза тя.

— Благодаря ви. Много сте мила.

— Загубих цялото си семейство тук — каза тя и си тръгна.

Авраам остана още две-три минути, наслаждавайки се на момента, после се върна в таксито.

— Летището — каза той на шофьора.